площад. Имало танци, имало Кока-Кола, и един особен шепот, който се процеждал в тълпата – бил дошъл краят на Втората световна война. Не че този факт значел нещо за Хелън – война като война, непознати мъже се избивали нейде далеч, твърде далеч от Кълъмбъс…

Хелън не си падала по забавленията, ама пус­то обещание – трябвало да придружи приятел­ка от курса по машинопис на забавата. Тъкмо се чудела под какъв предлог да си тръгне, когато към нея се приближил огромен, усмихнат младеж. С разгърдена риза и открит поглед. Предста­вил се без преамбюли, поканил я топло на танц, а по-късно я изпратил до тях. Преди да хлътне в дома си, Хелън видяла нещо особено в пъстрите му очи – някакво прямо, южняшко обещание за за­крила и обич. Прилошало ù.

Две седмици по-късно Йосип цъфнал с огро­мен букет в дома ù. А след като обяснил на опуле­ните ù от почуда родители, че е автомонтьор, има работа и квартира в Кълъмбъс и никога няма да остави дъщеря им да страда, поискал непри­нудено и шумно ръката ù. Те толкова се стъпи­сали, че бързо казали „да“… И без това още три момичета населявали малката им претъпкана къща.

– Баща ми изпълни обещанието си – каза ми Боб веднъж. – Никога не остави мама да страда. Предугаждаше женските ù желания, беше чес­тен до пълна прозрачност с парите. Не поглед­на друга жена. Но до ден днешен си мисля, че тя никога не успя да го проумее. Сякаш беше ос­танала на оня площад от първата им, случайна среща – объркана и стъписана насред олелията, несигурна накъде да поеме. Роди ме, после загуби преждевременно две бебета – достатъчен по­вод да пораснеш, нали… С годините понаедря, но продължаваше да е онова срамежливо момиче. А когато баба Мара дойде да живее при нас, мама започна да се плъзга през дните ни като сянка. Преотстъпи кухнята и задълженията си на баба. И мисля, че така ù беше добре.

– Надали, Боб, не го вярвам… Коя жена сдава властта в дома си така?

– Тази, която никога не я е искала, Алекс. А и в известен смисъл на мама ù беше по-лесно така. Тате взимаше всички решения от самото начало на брака им. После се намеси и баба Мара. Мама не знаеше даже кое колко струва…

Жена, която упорито бе отказала да порас­не! В известен смисъл ù завиждах за този живот. Колко по-удобно бе някой да прави ежедневните избори вместо теб. И колко се бе променил све­тът за няколко десетки години… Не успявах да се сетя за моя позната, която можеше да си поз­воли този лукс – да се откаже от житейско съ­зряване. Тъкмо обратното наблюдавах навсякъде: сякаш бързахме презглава да пораснем, пометени от вихъра на едно все по-конкурентно и безми­лостно съществуване.

– Господ се съжали над мама и я прибра преди татко – обясни ми с приглушен глас Боб Спанич. – Ако бе станало обратното, тя нямаше да знае какво да прави със себе си. Щеше да се побърка от напрежение само за един ден… Тате не ù беше просто съпруг, а компас.

– А обичаше ли я?

– Татко ли? Много.

– Но те хич не са си подхождали, Бобане! – Обичах да казвам на Боб Спанич „Бобане“, успявах да го разсмея и стопля с това всеки път.

– Бъркаш, Алекс. Бъркаш понятията. Те не си приличаха, това е така. Но си подхождаха иде­ално. Защо смяташ, че двама души непременно трябва да си приличат, за да са заедно? Как то­гава ще запълнят взаимно своите липси? Как ще угасят лумналите пожари? Как ще се стоплят, ако и двамата са потънали в мраз? Ако си прили­чат, просто всичко се умножава по две… Онези приказки за търсенето на половинката са прос­то красиво клише. Две прогнили парчета не пра­вят една читава ябълка.

– Добре де, а какво даваше майка ти на твоя баща с тази нейна… отвеяност и нерешител­ност?

– Мама ли? Всичко! Усещането, че е истински мъж. Цял живот нейният Джоузеф Спеник, повяр­вай ми, се чувстваше супермен.