площад. Имало танци, имало Кока-Кола, и един особен шепот, който се процеждал в тълпата – бил дошъл краят на Втората световна война. Не че този факт значел нещо за Хелън – война като война, непознати мъже се избивали нейде далеч, твърде далеч от Кълъмбъс…
Хелън не си падала по забавленията, ама пусто обещание – трябвало да придружи приятелка от курса по машинопис на забавата. Тъкмо се чудела под какъв предлог да си тръгне, когато към нея се приближил огромен, усмихнат младеж. С разгърдена риза и открит поглед. Представил се без преамбюли, поканил я топло на танц, а по-късно я изпратил до тях. Преди да хлътне в дома си, Хелън видяла нещо особено в пъстрите му очи – някакво прямо, южняшко обещание за закрила и обич. Прилошало ù.
Две седмици по-късно Йосип цъфнал с огромен букет в дома ù. А след като обяснил на опулените ù от почуда родители, че е автомонтьор, има работа и квартира в Кълъмбъс и никога няма да остави дъщеря им да страда, поискал непринудено и шумно ръката ù. Те толкова се стъписали, че бързо казали „да“… И без това още три момичета населявали малката им претъпкана къща.
– Баща ми изпълни обещанието си – каза ми Боб веднъж. – Никога не остави мама да страда. Предугаждаше женските ù желания, беше честен до пълна прозрачност с парите. Не погледна друга жена. Но до ден днешен си мисля, че тя никога не успя да го проумее. Сякаш беше останала на оня площад от първата им, случайна среща – объркана и стъписана насред олелията, несигурна накъде да поеме. Роди ме, после загуби преждевременно две бебета – достатъчен повод да пораснеш, нали… С годините понаедря, но продължаваше да е онова срамежливо момиче. А когато баба Мара дойде да живее при нас, мама започна да се плъзга през дните ни като сянка. Преотстъпи кухнята и задълженията си на баба. И мисля, че така ù беше добре.
– Надали, Боб, не го вярвам… Коя жена сдава властта в дома си така?
– Тази, която никога не я е искала, Алекс. А и в известен смисъл на мама ù беше по-лесно така. Тате взимаше всички решения от самото начало на брака им. После се намеси и баба Мара. Мама не знаеше даже кое колко струва…
Жена, която упорито бе отказала да порасне! В известен смисъл ù завиждах за този живот. Колко по-удобно бе някой да прави ежедневните избори вместо теб. И колко се бе променил светът за няколко десетки години… Не успявах да се сетя за моя позната, която можеше да си позволи този лукс – да се откаже от житейско съзряване. Тъкмо обратното наблюдавах навсякъде: сякаш бързахме презглава да пораснем, пометени от вихъра на едно все по-конкурентно и безмилостно съществуване.
– Господ се съжали над мама и я прибра преди татко – обясни ми с приглушен глас Боб Спанич. – Ако бе станало обратното, тя нямаше да знае какво да прави със себе си. Щеше да се побърка от напрежение само за един ден… Тате не ù беше просто съпруг, а компас.
– А обичаше ли я?
– Татко ли? Много.
– Но те хич не са си подхождали, Бобане! – Обичах да казвам на Боб Спанич „Бобане“, успявах да го разсмея и стопля с това всеки път.
– Бъркаш, Алекс. Бъркаш понятията. Те не си приличаха, това е така. Но си подхождаха идеално. Защо смяташ, че двама души непременно трябва да си приличат, за да са заедно? Как тогава ще запълнят взаимно своите липси? Как ще угасят лумналите пожари? Как ще се стоплят, ако и двамата са потънали в мраз? Ако си приличат, просто всичко се умножава по две… Онези приказки за търсенето на половинката са просто красиво клише. Две прогнили парчета не правят една читава ябълка.
– Добре де, а какво даваше майка ти на твоя баща с тази нейна… отвеяност и нерешителност?
– Мама ли? Всичко! Усещането, че е истински мъж. Цял живот нейният Джоузеф Спеник, повярвай ми, се чувстваше супермен.