кафе, славата ù излязла извън пределите на Уес­тървил, направила няколко кръгчета из Кълъмбъс и се завърнала триумфално, въплътена в цяла опашка домакини, които се трупали пред външ­ната врата на фамилия Спеник.

Наложило се мистър Джоузеф да се намеси с твърдост и категоричност, характерни за друг един Йосип в Белград, и да откаже завинаги майка си от предприемчивата идея да набавя допълни­телни доходи за семейството с ясновидство.

Като малък Боб обичал да заравя нос в дъха­вата престилка на баба Мара – там му миришело на дом и на радост, на храна и на билки, на сигур­ност и уют. Така и не открил този мирис никъ­де другаде – в колкото и сръбски ресторанти да влизал.

А баба Мара се появила в целия си блясък в Уестървил, когато дядо Гаврило починал. Скло­пил очи в Кливланд, където живели през целия си американски живот. Едвам слезли от парахода в Ню Йорк през 20-те години, Гаврило дал зор да се устремят към Охайо. Имал приятели там, така казал. Други сърби, които вече му били намерили работа – да разнася продукти из магазините, да снабдява с месо и мляко приятелски бакалии… Как­во ще правят в и без туй претъпкания Ню Йорк?

Тъй и не оставил баба Мара (Боб произнасяше „баба“ като някаква титла) да разгледа Голямата ябълка, да се помотае. Трябвало да се работи. И да се яде.

А защото Гаврило бил вечно ухилен, въпреки ужасяващия акцент, всички търговци искали да работят с него. От сутрин до вечер сърбинът обикалял с един конски впряг складове и магазини, пеел високо, засукал мустак, и за всеки намирал по някоя добра дума. Помнел имената на деца и на внуци, знаел болежките на всяка недоволна съпруга. Вечер се прибирал при баба Мара с повече дарове, отколкото можели да си сготвят.

Живели добре до оная нощ, в която отдавна побелелият и сбръчкан като любимите му кали­форнийски стафиди Гаврило почнал да пее насън. На сръбски. Баба Мара се надигнала от леглото – полудял ли бил нейният мъж? Побутнала го, а той се усмихнал широко, широко, без да се буди, въз­дъхнал и се обърнал на другата страна.

А тя станала и се заела да разтреби скром­ния им уютен дом. Знаела, че на сутринта ще на­мери Гаврило мъртъв. Трябвало да се приготви да го изпрати достойно. Така и не викнала лекар.

Душата на човек сама решава кога да си ходи, не ù пука за медицината. А душата на дядо Гаври­ло вече се била върнала в сръбско, на брега на си­ния Дунав. Нямало нужда баба Мара да праща док­торите напразно да тичат след нея.

– Баба много обичаше дядо ми, не бе позволила тази любов да ръждяса… Опротивя ù домът им, в който тъй добре бяха живели. Без богатство, но с много любов. И тогава тате като истински сръбски син, ù каза да дойде при нас, в Уестървил. Сигурно съм бил на десетина години. Няма да забравя как баба Мара пристигна и първото нещо, което направи, беше да ме нащипе по бузите. Тя щипе, ама силно щипе, а аз пищя! После ме разце­лува. Беше най-близкият ми човек след тате.

– А майка ти?

Боб не говореше често за нея. Бе я обичал с цялото си сърце, даже имаше огромна татуирана роза на рамото – просто защото майка му обо­жавала рози. Наследници на нейните храсти бяха оцелели в двора на къщата.

– Мама беше различна… Не толкова шумна. По-сдържана. И не готвеше като баба Мара.

Хелън, майката на Боб Спанич, американка до мозъка на костите си, без фамилни спомени от някакво далечно време отвъд океана, винаги бе стояла в сянката на шумните си сръбски род­нини. Без желание да прекъсва вечния им оживен разговор, нито да ги разсейва от онова особено настървение, с което сграбчвали всеки един ден.

– Трудно ù беше с нас, а и баба Мара я натика без да ще в ъгъла…

Хелън – руса, луничава и срамежлива, се влю­била в Джоузеф Спеник (така произнасяла името му до края на дните си) една топла съботна ве­чер в Кълъмбъс, по средата на осветен и шумен