(РОМАН)
ОТКЪС

С най-голямо умиление – от деня, в който разменихме първите си фор­мални любезности, Боб говореше за баба си Мара. Бойна и властна жена, ро­дена на сръбска земя, и винаги с единия крак в белградския си уютен двор. Там, където под цъфналите сливи напролет бродирала заедно с майка си, а през зимата брала най-вкусните райски ябълки на света. Така и отказала да напусне разкоша на спомените и прекарала целия си живот, разкрачена над океана. Най-голямата сръбкиня сред американските емигранти, която обаче никога не пожелала да се завърне в Белград. „Човек има право да се роди два пъти – обичала да казва баба Мара. – Първият път, когато напусне майчината утроба. И вторият път, когато реши. Ама много трябва да внимава как из­бира второто си рождение – защото онзи горе няма такова търпение, че да ни дава да се пръкваме до безкрай. Хора сме, не змии, та да си сменяме кожата постоянно.“ Самата тя отдавна била решила да се роди отново като американска гражданка, но нещо във вените ù подскачало всеки път, когато чувала децата да наричат внука ù Боб Спеник.

– Ще ти дам аз един Спеник! – карала се баба Мара на малкия Спанич, все едно той бил виновен. – Дядо ти Гаврило се кръсти в ковчега сега!

– Никога не разбрах цялото това суетене около гроба на дядо Гаврило и постоянното спо­менаване на ковчега му – казваше ми с меланхолия и нежност в гласа Боб. – Много май ви вълнува смъртта на Балканите…

– Повече, отколкото можеш да си предста­виш! – отвръщах му аз през смях. – Затова толко­ва я рециклираме и се вторачваме в нея. Смърт и сватби да искаш от нас, Спеник! И в двата случая пеем и пием така, че и Господ да чуе. Всъщност, може да прибавим и раждането към тези поводи за диво веселие. Ама първото раждане, ако ува­жим тезата на баба ти Мара. Защото второто е някак по-интимно, нали? Никой не акушира и ни­кой не те пляска по дупето…

– Просто животът вече е свършил тази ра­бота, Алекс. Ти по-опитна акушерка от него по­знаваш ли?

– Аз не, но нали ти си ми казвал, че баба Мара изродила няколко деца в Уестървил, когато док­торът нещо се бавел.

– Всъщност, да, права си. Има такива хора – по-големи са от самия живот. Затова и толко­ва спокойно държат пъпната връв в ръцете си… А баба не разбираше нищо от медицина, просто присъствала на няколко раждания като младо мо­миче в Сърбия. Водели я да се научи на туй-онуй, толкова пословично било хладнокръвието ù.

Баба Мара била най-смелата и весела жена в Уестървил. Неслучайно я викали всеки път, кога­то някоя уплашена американка тръгвала да раж­да преди да ù е дошъл терминът (или докторът). Но магическите ù умения не свършвали тук. Уче­ла децата да стрелят виртуозно и решител­но с прашка, бинтовала рани всякакви, веднъж собственоръчно и за ужас на съседите заклала насред улицата една побягнала от смъртта си кокошка, а почнела ли да готви, задължително до печката слагала чашка със сливовица. Да ù дойде сърце на място, да готви с песни и настроение. Па макар и в „сухата столица на света“.

Към обед целият квартал замирисвал на ман­джа, а до вечерта всички съседски деца започва­ли да преглъщат жално и настървено. От никоя друга къща не излизал такъв аромат. То пресен айвар, то яхнии, чевапи и плескавици да искаш! Скарата на баба Мара засрамвала всички опити за барбекю в Уестървил.

Неделя сутрин пък задължително правела бу­рек – един с кайма, дето само тя в градчето зна­ела как да замеси, и един с масло, яйца и истинско бяло сирене. А какъв айран само забърквала от приготвеното вкъщи кисело мляко! И защото скромността не била нейната сила, баба Мара сама обичала да си хвали айрана:

– Ето, Бобане, смело надигай чашата, истин­ски еликсир е това, не като оня безвкусен оранж джус!

– Не оранж, а ориндж, баба!

– Все тая, вкусът му е еднакво блудкав.

Така и не проговорила сносен английски, но успявала да даде акъл на всички жени в градче­то през 60-те и 70-те години – от запарване­то на чая до махането на въшки, затова редовно в къщата (същата къща, в която сега отекваха самотните стъпки на Боб) имало гостенки. Пър­вия път винаги идвали леко стреснати от спон­танната балканска покана на Мара – отправена я в бакалията, я както сръбкинята си вървяла по улицата с десетина торби. Гледали изумено пла­нините храна, които кокалестата, синеока жена приготвяла, припявайки на някакъв чуден език, а после почвали да навестяват тази странна осо­ба, увенчана с дълги и бели плитки, като на поклонение. Хем всичко им било необичайно и леко плашещо, хем някаква магия ги притегляла като здраво въже към най-обсъжданата къща в градче­то. Когато пък се разбрало, че баба Мара вижда бъдещето в тесте карти и в едно особено гъсто