ристи, отколкото местно население – 9 милиона. За голяма част от българите обаче дестинацията кафебар си остава крайна спирка.

Такава ли е статистиката? Много любопитно.

Да. Та, устойчив мотив в твоята литература е опози­цията тук – там, България – Америка. От времето на твоето заминаване, досега обаче, социално, културологично, политически, всякак, думата емиграция загуби състоятелност и предишната си тежест. Заминаваме, връщаме се, пътуваме. Как ни промени отварянето ни, лесните полети и кацания?

Не понасям думата емиграция. След 1989, за нас българите, тя има различен смисъл, а след из­обретението интернет е наистина условна. Живях 17 години в Щатите и никога не разбрах, че съм бил емигрант. Нито веднъж тази дума не е била употребена по мой адрес. Затова след като излезе романът ми „18% сиво“ посрещнах с истинско недоумение няколкото вестни­карски определения от рода на „емигрантска“ литература… Войнствено ги приех, навсякъде ги оборвах и слава богу 10 години и 26 издания по-късно никой вече не си спомня, че тази книга е имала емигрантски привкус за някого.

Свободното пътуване по света е най-добрата новина от последните 30 години. Само това да беше придобивката ни след падането на Стената, пак щеше да си заслужава мизерия­та, през която минахме. Лесните ни заминава­ния, пътувания и полети, точно тези, които ни отвеждат далеч от България, ни правят в някакъв смисъл по-родолюбиви, по-отговорни граждани, по-добри българи. Отново парадо­ксално, нали?

Факт. Докато летях в самолета за Мюнхен, за кон­церт на Rolling Stones, прочетох в „Хавра“ за онова „особено, изместено, откачено, нелогич­но и отчуждено“ състояние, предизвикано от големи полети и наречено джетлаг. Там пишеш, че с всеки час тялото има нужда от един ден да нормализира телесния си цикъл. И че „най-лес­ната аналогия за прехода от тоталитаризъм към демокрация би била тази – междуконтинента­лен полет, който е съпроводен с джетлаг, или самолетен синдром, или дисинхрония“. Шок за организма. „Това, което се случи през 90-те беше нашият политически джетлаг. Нашата обществена дисритмия. Нашата национална дисхрония. България не успя автоматично да се пренастрои добре към новия ритъм, към новото време“. Вазов нарече времето около Априлското въстание „пиянството на един народ“. Ти опре­деляш 90те като джетлага на едно общество. Освен джетлага на 90те, с всяко кацане обратно и днес, почувствителните от нас – преживя­ват културния шок на сравнението между нас и Запада. Ти си човек, който е летял доста. Как се преодолява джетлагът? А шокът?

Да, в деветдесетте ние попаднахме без съмнение в един общонароден джетлаг. Този синдром се преодолява единствено с време. За всеки час разлика във времето е нужно един ден за ком­пенсация – за сравнение, часова разлика от 7 часа се компенсира за около 7 денонощия. Може би ние все още се възстановяваме от часовата разлика с цивилизования свят, може би просто трябва да си дадем време, да се поуспокоим, може би всичко е окей.

В „Хавра“ пишеш: „Засяхме 90те с беззаконие и сега жънем хаос“. От пожънатото принципно се прави хляб. А човек е това, което яде. Как да сменим диетата? Къкъв хранителен режим да за­почнем? Как да оцелеем, ако не виждаме нужда да сменяме отровната храна?

С приемането на простия факт, че законността трябва да е политическа и обществена аксио­ма.

Добре де, но как да засеем законност, справедли­вост и свобода, ако почвата ни е хавра?

С обработване.

Освен всичко друго, „Хавра“ е и незавършена ис­