режима не дойде отвътре, не дойде от опозиция отвътре, а сякаш ни го донесоха отвън. Просто по телевизорите казаха, че властта се сменя, и едва тогава народът излезе на улиците. А при всички истински промени е обратното“. Доколко това е валидно и за освобождението ни? Всъщност каква е българската свобода?
Освобождението ни през 1878-а идва като резултат от радикалните действия на неголяма група луди глави, които вдигат едно обречено на неуспех въстание. И колко иронично, че именно това „неуспешно“ въстание предизвиква голямата промяна. Освобождението ни не идва даром, то е директно следствие от едно, на пръв поглед провалено Априлско въстание, крах и разгром на мечти и блянове, последван от нечовешки жестокости от страна на башибозушка и всякаква друга сган. Освобождението ни не се е случило ей така отгоре. Преди него е имало Възраждане, после едни будни хора тръгнали да сформират тайни комитети, координирали са задачи, крояли са планове, които макар да са се сринали грандиозно, все пак са довели до реални действия против властта, до истинска съпротива. Докато „свободата“ в България след 1989 не дойде по този начин, аз помня много добре как дойде. Тя не беше отвоювана. Не беше истинска.
Тогава, доколко ние българите можем да бъдем свободни?
Всъщност ние никога не сме били чак толкова несвободни. Нито през турско сме били роби, нито през соца, в тази част от соца, в която аз съм живял поне, сме били чак толкова репресирани, та да въстанем вкупом срещу вразите.
Този модел на полусвобода и полуробство явно е формирал един модел на поведение, който разчита на приблизителността, на полурезултата. У нас, всичко е някак полу. Полудемокрация, полукапитализъм, полуреформи, полулустрация, полупреход, полуистина… (смее се). Но на по-сериозна нота… Аз вярвам, че свободата е индивидуален спорт. Тя е лично усещане. За други хора и за друго време не мога да говоря, но за себе си знам, че и дори в най-репресивната структура, в която съм бил – казармата – съм бил вътрешно свободен. Това е едно особено, екзистенциално усещане, че свободата ми не може да бъде отнета от никого. Парадоксално, но факт – в несвободата си съм чувствал свободата най-осезателно.
В есето ти от „Не толкова кратка история на самолета“ – „Истинското предателство на Дякона Левски“ разсъждаваш върху противостоенето на героя Левски и неговия антипод Димитър Общи. Човеците имат този инстинкт – да се групират и да се противопоставят. В България обаче противоборството изглежда като най-устойчивата черта на националния ни характер: червени – сини, русофили – русофоби, протестиращи – контрапротестиращи. Последната ни обща цел беше ЕС. Доколко сме способни да произведем нова обща цел, мечта?
Нека не забравяме, че целта Европа не беше чак толкова „обща“ цел. Беше цел на един елит, който, добър или лош, успя да убеди масите, че Европа е наша обща мечта и единствено вярна посока. Но ако бяхме чакали на същите тези маси да произведат обща мечта, не само нямаше да сме част от Европа, може би щяхме още да сме част от Турция. Слава богу, че в някои редки решителни исторически моменти между нас някак успяват да се промъкнат и прогресивни идеи, които да изпреварят с едни гърди ретроградното мислене на болшинството. Но това е заслуга на елитите, не на масите. Така е навсякъде по света, така е било и така ще бъде. Когато масите трябва да решават нещо фундаментално важно за самите тях, те обикновено вземат погрешното за самите себе си решение и инстиктът за самоунищожение заработва безотказно – болшевизъм, нацизъм, войнстващ ислямизъм и т.н… Та, не знам дали въобще може да се появи обща цел сега в този конкретен исторически момент.
„Вярваш ли, че има някаква симетрия във всичко, което се случва с нас, или мислиш, че животът ни е подвластен на хаоса“? (Въпрос от разказа „Симетрия“.)
Вярвам, че и симетрията и хаосът са концепти на съзнанието.
Един от най–ярките образи в твоите разкази е този на самолета, превърнат в кафе–бар край Варна от разказа „Кратка история на самолета“. За изминалата година в България е имало повече ту