режима не дойде отвътре, не дойде от опозиция отвътре, а сякаш ни го донесоха отвън. Просто по телевизорите казаха, че властта се сменя, и едва тогава народът излезе на улиците. А при всички истински промени е обратното“. До­колко това е валидно и за освобождението ни? Всъщност каква е българската свобода?

Освобождението ни през 1878-а идва като резул­тат от радикалните действия на неголяма група луди глави, които вдигат едно обрече­но на неуспех въстание. И колко иронично, че именно това „неуспешно“ въстание предизвик­ва голямата промяна. Освобождението ни не идва даром, то е директно следствие от едно, на пръв поглед провалено Априлско въстание, крах и разгром на мечти и блянове, последван от нечовешки жестокости от страна на ба­шибозушка и всякаква друга сган. Освобожде­нието ни не се е случило ей така отгоре. Преди него е имало Възраждане, после едни будни хора тръгнали да сформират тайни комитети, ко­ординирали са задачи, крояли са планове, които макар да са се сринали грандиозно, все пак са довели до реални действия против властта, до истинска съпротива. Докато „свободата“ в България след 1989 не дойде по този начин, аз помня много добре как дойде. Тя не беше отво­ювана. Не беше истинска.

Тогава, доколко ние българите можем да бъдем сво­бодни?

Всъщност ние никога не сме били чак толкова несвободни. Нито през турско сме били роби, нито през соца, в тази част от соца, в която аз съм живял поне, сме били чак толкова репре­сирани, та да въстанем вкупом срещу вразите.

Този модел на полусвобода и полуробство явно е формирал един модел на поведение, който раз­чита на приблизителността, на полурезулта­та. У нас, всичко е някак полу. Полудемокрация, полукапитализъм, полуреформи, полулустра­ция, полупреход, полуистина… (смее се). Но на по-сериозна нота… Аз вярвам, че свободата е индивидуален спорт. Тя е лично усещане. За други хора и за друго време не мога да говоря, но за себе си знам, че и дори в най-репресивната структура, в която съм бил – казармата – съм бил вътрешно свободен. Това е едно особено, екзистенциално усещане, че свободата ми не може да бъде отнета от никого. Парадоксално, но факт – в несвободата си съм чувствал сво­бодата най-осезателно.

В есето ти от „Не толкова кратка история на самоле­та“ – „Истинското предателство на Дякона Лев­ски“ разсъждаваш върху противостоенето на героя Левски и неговия антипод Димитър Общи. Човеците имат този инстинкт – да се групират и да се противопоставят. В България обаче про­тивоборството изглежда като най-устойчивата черта на националния ни характер: червени – сини, русофили – русофоби, протестиращи – контрапротестиращи. Последната ни обща цел беше ЕС. Доколко сме способни да произведем нова обща цел, мечта?

Нека не забравяме, че целта Европа не беше чак толкова „обща“ цел. Беше цел на един елит, който, добър или лош, успя да убеди масите, че Европа е наша обща мечта и единствено вяр­на посока. Но ако бяхме чакали на същите тези маси да произведат обща мечта, не само няма­ше да сме част от Европа, може би щяхме още да сме част от Турция. Слава богу, че в някои редки решителни исторически моменти между нас някак успяват да се промъкнат и прогре­сивни идеи, които да изпреварят с едни гърди ретроградното мислене на болшинството. Но това е заслуга на елитите, не на масите. Така е навсякъде по света, така е било и така ще бъде. Когато масите трябва да решават нещо фундаментално важно за самите тях, те обик­новено вземат погрешното за самите себе си решение и инстиктът за самоунищожение заработва безотказно – болшевизъм, нацизъм, войнстващ ислямизъм и т.н… Та, не знам дали въобще може да се появи обща цел сега в този конкретен исторически момент.

„Вярваш ли, че има някаква симетрия във всичко, което се случва с нас, или мислиш, че животът ни е подвластен на хаоса“? (Въпрос от разказа „Симетрия“.)

Вярвам, че и симетрията и хаосът са концепти на съзнанието.

Един от найярките образи в твоите разкази е този на самолета, превърнат в кафебар край Варна от разказа „Кратка история на самолета“. За из­миналата година в България е имало повече ту­