която думите им да достигат до нас, вече об­лагородени с ореола на отдалечението. А най- добре да не са вече на този свят. Добрите герои в България са мъртвите герои. Виж Ботев, чия­то траектория покрива плътно пътя на героя, но е предателски и безславно убит, или неговия другар Стамболов, който от герой се превръща в антигерой и е зверски заклан посред бял ден, виж Бенковски – предаден, Левски – също, Нико­ла Петков дори… Всички до един – първо мъртви, а после издигнати в култ. Културата ни е ан­тихероична, ние не обичаме по-достойните от нас, по-знаещите и силните. Перспективата, през която гледаме на героя, е т.нар. цинична перспектива. Пример за това е приказката за Юнак Гюро и умници юнаци. Юнак Гюро е смел и самоотвержен и отива да убие мечката, която измъчва селото, но тази мечка му изяжда глава­та. А когато неговите приятели измъкват тру­па му от мечата пещера, дори не помнят имал ли е глава, или е нямал глава. Тази шопска „мъдрост“ е много репрезентивна за непоносимостта на племето към героизма, към саможертвата за всеобщото благо.

Та, ако тръгна да разглеждам своето връщане в България в митологически план, би трябвало да съм силно обезкуражен, защото нищо добро не ме чака (смее се).

Ти си роден през тази знакова 1968 година. Преди 50 години. Годината на революциите, на Пражката пролет в Чехословакия, в която България участ­ва като окупатор. Годината, в която Бийтълс за­писват Белия албум и са основани Лед Цепелин и Дийп Пърпъл. Какво е за теб тази година? Как 68-а маркира вашето поколение, на днешните 50-годишни?

Не вярвам, че родените в околните години 70-а, 69-а или 67-а, 66-а са кой знае колко по-различ­но формирани от нас, родените в 68-а. Просто не вярвам в знаковостта на тази година или на която и да е друга година. Случили са се ня­какви неща някъде, където там са се случили, доста далеч както от България, така и от мен самия, не мисля, че са ме формирали в по-голяма степен от останалите. Разбира се, вторичен ефект тези събития са имали, но за мен той е минимален. Ако бях роден в началото на 70-те нали пак щях да слушам Цепелин и Пърпъл?

Да, това е едно поколение…

Бунтовете на 68-а е трябвало да маркират наши­те родители, не мен, но колкото и да ни се ще да не е било така – не се е получило. Маркирал ги е болшевишкият парник, в който са били принудени да виреят. Всъщност 1968-а за со­циалистическия лагер е една от най-мракобес­ните, защото след нея всички илюзии – че ня­кой може да се отърси от комунизма ей така, че Западът ще тръгне да помага, че светът ще откликне на зова за свобода – са били смачкани от руските танкове в Прага. Точка.

За какво може да ни послужи днес 1968а?

За нищо (смее се).

Как така? Според мен може…

Така. Говорил съм, докато живях в Америка с много бивши хипита, с хора, които са били на Ууд­сток, с хора от комуни и т.н… Някои от тях още пазят огънчето и винаги нещо се промъква в погледа им, нещо стопля усмивката им, кога­то заговорят за тези времена. Но 68-а е била мимолетна като всяка друга. След нея внезапно дошла реалността и е трябвало да се ходи на работа, да се отглеждат деца, да се купуват автомобили, да се плащат застраховки, да се вземат ипотеки, да се ходи на родителски сре­щи… След 1968-а идват всички онези други го­дини.

В „Хавра“ цитираш филма „Дж. Едгар“, в който Лео Ди Каприо играе директора на ФБР Джей Едгар Хувър. Филм, в който се казва, че: „Комунизмът не е политическа партия. Той е болест, която ко­румпира душата… Това, което виждаме сега, е разпространяваща се ненавист към закон и ред. Край на цитата.“ Очевидно това е валидно и за душите в нашето общество днес. Ние нямаме съгласие в оценката си за миналото. Нямаме и лустрация. Несулчването на 68а продължава да отеква и днес. Системите на образованието, администрацията, съда, дори здравеопазването – са подобни на тези от социализма. А корумпи­раните души от миналото са всяка сутрин по те­левизията заради големите си усти. Има ли лек за тази 83годишна българска „болест“, откак­то комунизмът е инфилтриран в душите ни?

Сигурно има. Но той явно ще бъде бавният, посте­пенен, еволюционен модел, който определено не съвпадаше с моя някогашен блян за реши­телно, рязко, насилствено скъсване с комунизма. Оказа се, че ТЕ бяха много по-хитри и под­готвени от НАС. Веднага след 89-а вероятно имаше някакъв шанс, но моето поколение бяхме прекалено 20-годишни, за да имаме реалната представа какво се случва, родителите ни пък бяха прекалено прецакани от системата, за да могат да ù противостоят, интелектуалците, в голямата си част, прекалено купени от режи­ма, за да се изправят срещу него, политиците в опозиция прекалено неподготвени… Всичко се правеше в движение, на крак, с много грешки, с прекалено много компромиси и непродуктивен егоизъм. Преди всичко с много компромиси. И цялата ни работа остана ей такава – недокла­тена, половинчата, компромисна. Комунизмът и калпазанлъкът са като лицето и опакото на нашия следвоенен национален манталитет. С обезглавяването на българския елит между 44-та и 49-а са прекъснати сериозни връзки, нарушена е най-плодородната тъкан на едно общество, поколения напред са обречени. Ние живеем с последиците на това варварство. Лекът е да възпитаме нов елит. Добрата нови­на е, че това е възможно.

В разговор със своя учител, героят ти от „Хавра“ Ник казва така: „През деветдесетте смяната на