Автор: Даниел Ненчев

Когато масите решават нещо фундаментално важно за тях – грешат

Вярвам, че свободата е индивидуален спорт

През пролетта на 2018 Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ за „Българска художествена литература“ и наградата на национален дарителски фонд „13 века България“ за роман на годината – получи Захари Карабашлиев за „Хавра“. През същата тази пролет отбелязваме 50 години от важната 1968 – ро ждена за Захари. Пролет, в която излезе и най- новата му книга „Не толкова кратка история на самолета“, която събира негови разкази и есета.

Няколко подходящи повода, за да разговаряме с писателя по темите важни за всички нас, положени в пространството „тук-там“ и преосмислящи времето по оста между годините 1976–78, 1944, 1989, 2007, 2018.

Захари Карабашлиев е автор и на романа „18% сиво“ – бестселър с 25 преиздания в България и преводи в Съединените щати, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и др. Романът е класиран най-високо от съвременната българска литература сред стоте най-любими книги на българските читатели и зрители на БНТ 1 – в кампанията на BBC „Голямото четене“.

Карабашлиев е носител на наградите „Роман на годината“ на Фондация ВИК, Хеликон, Аскеер и др. Негови разкази и пиеси са публикувани и в книгите „Симетрия“, „Откат“ и други сборници и списания, превеждани са на много езици. Включен е в престижната американска антология „Най-добрата европейска проза 2018“.

В есето „Траекторията на героя“ разсъждаваш вър­ху труда на Джоузеф Кембъл – „Героят с хиляди лица“, който повлиява на работата на режи­сьори като Спилбърг, Джордж Лукас, Копола. Става дума за устойчивия мит за героя, който има безброй проявления. В българския дискурс също има такива герои – пишеш например за Симеон Сакскобурготски, който идва отвън, за да ни „спаси“. Но личната история на писате­ля от Америка Захари Карабашлиев, който се завръща в родината, за да създава важна ли­тература и да бъде лидер на найголямото из­дателство – също чертае подобна геройска тра­ектория в очите на читателите. Как гледаш на тази трактовка?

Есето ми разглежда вариациите на „мономита“, или „пътя на героя“ – мотив, който се явява устой­чив в почти всички човешки култури и тради­ции, универсален и фундаментален за изграж­дането на истории в литературата и киното. Занимавам се с това от студент, винаги ме е интересувала както фасадата на историите – стил и език, така и структурата им и тяхната направа. Хамлет, Симба – „Цар Лъв“ или Симеон Саксобурготски имат идентичен митологичен скелет, твърдя в есето си и го показвам. Но кол­кото и да са сходни като структури горните примери, регионалната специфика ги третира различно. В българската традиция нагласата към архетипа на героя е особена. От една стра­на, съществува свръхочакването и копнежа към силната личност, към героя спасител а от дру­га подсъзнателното, или пък не, желание той да бъде придърпан към общността, да бъде при­влечен към цялото, а в някои случаи овъртолен, развенчан, стъпкан. Исторически погледнато, ние българите никога не сме понасяли герои да крачат между нас, да съжителстват с общ­ността ни – за да ги възприемаме като герои, те трябва да са далеч, в някоя чужда държава и култура, да са на необходимата дистанция, от