Мая сякаш наистина е овладяла до съвър­шенство парадоксалната приро­да на клоуна, който едновременно с едното си око се смее, а с дру­гото плаче и докато душата му страда, е призван с тялото си да забавлява зрителите. Тя е един от малкото актьори, които по­знавам, способни да потъват толкова дълбоко в това, което правят. Виждал съм Мая и извън сцената, и в неформални разговори, слушал съм нейни интервюта, в които тя е толкова отда­дена и обсебена от една тема, че дори не чува другите въпроси на журналистите, пропуска ги покрай себе си и отново без никакво усилие връ­ща разговора на темата, която единствено я занимава. Обикновено това са теми, свързани с любимите ù книги, с поредния спектакъл, който гради, с киното или с нейното детство. Освен прекрасните спомени от срещите си с Мая, тя ме накара да открия за себе си и няколко книги, които завинаги ще останат любими мои чети­ва – писмата на Ван Гог, „Легенда за Сан Микеле“ на Аксел Мунте, Юрий Олеша с романа „Завист“, както и с разказите му и автобиографичната книга на Марчело Мастрояни „Аз си спомням, да, спомням си“ – всички те, по един или друг начин, свързани с „Едно малко радио“.

Наистина е невероятно абсурдното мисле­не и въображението на Теди и Мая. Една патица пада от небето на сцената, за да се яви на кан­дидат-човешки изпит и заема единственото свободно място – на жена актри­са. И виждаме в края на предста­влението, че въпреки несъвърше­ното човешко тяло тази птица отново успява да полети и да зарази с полета си и зрителите. Има една много красива и про­пита с носталгия сцена в този спектакъл, в която героинята на Мая разказва как никога досега не е била в Неапол и същевременно подтичва след белите обувки и бялата панамена шапка на своя въображаем неаполитански обо­жател. Един трогателен епизод, който можем да приемем като перифраза на известната ми­съл на Пруст, че най-добрият рай е изгубеният рай. Защото наистина неслучилите се неща, не­щата, които си фантазираме и раждаме във въ­ображението си са много по-красиви от онова, което ни се е случило в реалността. Неслучай­но комитетът по опазване на въображението и фантазията играе толкова важна роля в спек­такъла. Мая е член на този комитет откакто се помни. И затова може би толкова често обича да припомня мисълта на Фелини, че фантазията на човека е по-свещена от реалността. И дока­зателството е, че ако се присмееш на нечия ре­алност, може и да ти простят. Но никой няма да ти прости, ако се присмееш на фантазиите му.

Накрая: Винаги, когато си мисля за Мая, се сещам за онази прекрасна песен за малкия човек, по текст на Рада Москова (майката на Теди), която звучеше в един от епизодите на „Улица­та“: „През трусове разни и всички промени, той минава, минава и винаги си остава… човек“.

(следва)