Автор: Йордан Георгиев
Продължение от миналия брой
Катя Петрова. Фотограф Рин Ямамура
КАТЯ ПЕТРОВА
Катя Петрова е най-успешният български куклен режисьор за последните 25 години. И не е нужно да се обосновавам допълнително, тъй като всеки би могъл да провери сухите факти. А те свидетелстват тъкмо за това. Дори само международното признание, което нейните спектакли са донесли на България, многобройните ù награди от европейски и световни фестивали, говорят красноречиво сами по себе си. По-важното е друго. Катя Петрова е творец, който силно вярва в човека, защото вярва на детето в него. Неслучайно децата в нейните спектакли, освен носители на безграничната фантазия, на невинността, свободата и чистотата, присъщи за тази възраст, много често в днешния объркан свят с преобърнати стойности, именно те се превръщат в онези мъдреци, които ние, възрастните, трябва да слушаме, защото могат да ни припомнят някои позабравени неща – как да живеем истински, как да вярваме, да обичаме и да мечтаем. Защото чувството за справедливост, усетът за това кое е добро и кое не е, умението да състрадаваш са наистина вродени и сякаш закодирани в децата. И колкото и парадоксално да е, впоследствие тези качества биват постепенно деформирани и заглушени именно от онези институции, които са се нагърбили с грижата за възпитанието на тези деца – семейството, училището и обществото. Катя Петрова цени силно тези качества, защото вярва, че те са в състояние да ни помогнат да си възвърнем изгубената невинност, да раздвижат и освежат закърнелите ни сетива за истинските стойности в живота. Нерядко децата в нейните спектакли са и онзи болезнен коректив срещу тъпоумието на политическата класа. Спомнете си „Цар Шушумига“ по прекрасната пиеса на Константин Илиев и момиченцето, което сваля короната на карикатурния цар – алегория на всички диктатори от всички страни. Именно с този спектакъл след повече от 20 години България за първи път беше представена на световния конгрес на Унима в китайския град Чънгду и се завърна от там с две престижни награди – за цялостен спектакъл и за костюми и кукли. За Катя детството е метафизика. То е състояние на духа. В нейните представления то ни се разкрива на едно друго, вече духовно ниво. Тя му придава едни дълбочини, много различни от общоприетата ни представа за този период от човешкия живот.
За мен Катя Петрова е един от най-чистите, един от най-скромните, дори свенливи хора, които познавам – нещо, може би, нетипично за нейната професия, но пък точно заради това всяка среща с нея ме кара да обичам още по-силно изкуството. За мен винаги ще остане загадка как тя успява да претвори в думи и в картини всички свои фантазии. Усещането е като за докосване до едно красиво вълшебство.
Именно, защото Катя Петрова обича детето в човека, затова обича толкова много и актьорите, с които работи. За нея само когато са заедно режисьорът и актьорите могат да свещенодействат. Но актьорите са онези, които правят чудесата, измислени от нея. Затова тя винаги умее да направи така, че на артистите в нейните представления „да им бъде светло под шапката“, както е обичала да казва Юлия Огнянова. Катя се опитва да отключи въображението на актьорите, да ги направи истински свободни, да ги превърне в свои съмишленици. И нещо много важно – „да ги обърне от стола“ – отново израз на нейната учителка, тоест да преобърне в тях всичко научено, да ги накара да избягат от стериотипите и познатите схеми, за да може всеки път наново да „откриват велосипеда“. И със сигурност мнозина артисти ще потвърдят, че още при първата си среща с нейния театрален език са открили в себе си нови изразни средства, нови пътища, нови неподозирани проявления на актьорския си талант. Доказателство за това са и актьорите от Театър София, които играят в „Роня“ и особено актьорите от пазарджишкия театър, които играеха в „Цар Шушумига“ и постигнаха впечатляващи резултати в работата си с кукли – нещо, което правеха за първи път в биографията си.
Най-ценното, което Катя Петрова е научила от своя духовен учител Юлия Огнянова, е, че режисьорът трябва да бъде личност, да има позиция в изкуството, да умее да мисли по различен начин, да търси неочаквани ходове и нещо много важно: да слуша интуицията си и да ù вярва безрезервно. Именно от Юлия Огнянова Катя е наследила обичта си към клоунадата, към игровия подход – принципът на играта, на който са подчинени представленията ù, към умението да подтиква актьорите