„СПАСИХ ГЕРОИНЯТА СИ ОТ САМОУБИЙСТВО“

Автор:Кева Апостолова

1. Спортът даде на театъра и киното Яна Марино­ва. Вместо да подобрявате рекорди – играете роли. Как стана преминаването към сцената? Бяхте ли вече учили някъде актьорско май­сторство или просто сте природен талант и красиво момиче?

Спортът ме спаси като дете. Направи ме сил­на. Научи ме да не се предавам, да се изправям след всяко падане и да продължавам отново въпреки болката. Даде ми този така наречен killing instinct, който те тласка да преслед­ваш целта си безотказно и удаде ли ти се възможност – да я сграбчиш без колебание. А света на фината материя ми разкриха книги­те. И майка ми. Водеше ме на театър, опере­та и балет. Настояваше да пиша. Върху мен упражняваше професията си на психолог и литератор. Автотренинг, етюд или есе бяха ежедневните ми домашни. После животът ми се разви в коренно различна посока. Бяха 90-те години, когато театърът и киното в Бъл­гария едва дишаха. Насочих се към икономика­та. Според представите си играех важна роля в живота си и бях забравила коя съм. Какво ме прави щастлива. И един ден просто реших да сменя посоката. Да потърся ниша за себе си в изкуството. И слава богу, когато попаднах на първия си кастинг за телевизионен сериал, ме избраха за роля. Наравно с имена като Ве­селин Калановски, Аня Пенчева, Свежен Мла­денов. Оттам нататък всичко вече зависеше от това дали искам да се науча. А аз никога не искам да спирам да се уча.

2. Какво трябва да има в един театрален проект, за да задвижи желанието ви за работа?

На първо място ме привлича добре разказаната история. Сюжетът и героите да са ми инте­ресни. Да припознавам живи хора в тях. Имам нужда от истина. Такава, каквато аз я чувст­вам. Като прочета текста, да имам усещане­то, че все едно е писан за мен и обкръжава­щата ме среда. Че в този определен момент имам потребност да изразя мислите на геро­инята си. Да не се чудя това как да го изиграя и дали ще го разберат другите хора. А да съм уверена, че имам изгарящо желание да споделя какво ме вълнува. Какво ме плаши. И понеже в живота всички носим маски и изключително рядко си позволяваме да разголваме душата си – в театъра търся споделяне от дъното на душата си. С надеждата да намеря утеха. И свобода да бъда себе си.

3. А стресът от това, че на сцената няма дубли и изпълнителят не може да се коригира?

Не казвам, че е по-лесно да си на сцена, в реал­но време, отколкото пред камерата, с въз­можност за дубли, но за мен е по-спокойно в театъра. Репетира се дълго, актьорът има време да разгърне потенциала си, да експе­риментира, докато открие истинността на образа си. Поставят се световни драматур­зи, чиито истории са издържали проверката на времето и вкусовете и е доста трудно да сбъркаш. А и да сбъркаш, идва следващо пред­ставление, в което имаш нов шанс да дадеш най-доброто от себе си. Или пък, ако толкова не ти се получава, просто да се оставиш на ролята, без да мислиш, без да се стараеш. И каквото сабя покаже.