1.
В страни като България, които още не са привършили национално-строителния си проект, наследството е аксесоар към ритуала на единството. Наследството е тайнство, дълг, единоначалие. Предполага се, че всички го изучават в училище, благоговеят, почитат, прославят с паметници, а който си позволява интерпретативни забежки, се мисли като неблагодарен. Наследството в тази версия е единно и неделимо както гергьовското освещаване на бойните знамена: едно са Иван Вазов и Захари Стоянов, Антон Дончев и Георги Господинов (а за да бъдат едно, най-добре е да не сме се задълбочавали много-много в четенето им). В най-чистия му вид това са тракийските злата: дивим се пред блещукащата им ценност, макар да не знаем почти нищо за живота на техните ползватели. Разбира се, става дума за налагане на културна хегемония по смисъла на Антонио Грамши: приобщаване на потиснатите към културата на потискащите. Ако всички имаме едни предци, споделяме същите символи, прекланяме се пред общи ценности – значи политическото тяло, в което участваме, е естество, а тези, които го ръководят – естествените ни лидери. Тази стратегия беше особено видима във времето на социализма, когато културните разделения не само бяха обект на цензура – внушаваше ни се, че са неморални. Не биваше да има членение между висока и популярна култура, фолклорът беше издигнат до статут на изящно изкуство, а обектите на недвижимото наследство бяха канонизирани в полу-популярната, полу-идеологическа игра „100 те туристически обекта“, където туристът събираше печати от основните забележителности; до средновековните крепости стояха кравеферми, до природните забележителности – бетонни герои.
Парадоксално, представата за неразчленимост на културата и в частност на културното наследство надживя режима. Огромната част от публиката участва още по-ентусиазирано в безмълвното почитане и само едно интелигентско малцинство (тогава го наричаха дисиденти, сега – грантаджии) си позволява да преинтерпретира, да търси нови смисли. Любопитно е, че и в двата случая властовата хегемония е насочена както навътре, така и навън: гордеенето от наследството е в правопропорционално отношение към предлагането му на чуждестранния турист. Оттук и монотонният характер на културни маршрути – от времето на Балкантурист, та до днес. Удивителното е, че дори спонтанно организираните фрий турове от младежи ентусиасти с редки изключения повтарят патримониалния канон.
2.
В индустриалния свят днес наследството е фронт на борба, на предоговаряне на идентичностите и мерене на сили. Всъщност така е било винаги – и когато Мехмед завоевателя превръща Айа София в джамия, и когато с благословията на Граф Игнатиев събарят джамиите в София по повод една буря. Разликата е, че днес битките за наследството са легализирани; те са част от културата, тъй както политическите сблъсъци във времето на избори са част от демократичното функциониране на обществата. Счита се нормално малцинствени групи като например туземните американци да се борят за видимост в публичното пространство чрез наследството си; потиснати в миналото групи като жените или работниците да налагат себе си чрез традицията на Осми март или Първи май.
Най-пресният пример е събарянето на статуи, посветени на герои от Конфедерацията в САЩ – страстите разбута победата на алтернативнодес ния Тръмп, окуражила белите супремасисти, което пък предизвика обратната реакция у либералните среди. Едните казват – това е нашето наследство, нашите деди са се били за тази кауза, па била тя за запазване на робството. Другите контрират – тези над 700 статуи са издигнати дълго след края на войната, повечето между времето на расистките закони Джим Кроу 1896 и до отмяната им през 1965, т.e. десетилетия след края на Гражданската война; много от тях впрочем са открити с речи от лидери на Ку Клукс Клан. Случаят показва как политическата ситуация пренарежда силите, изостря конфликтите. Показва и че наследството всъщност никога не е мъртво – то е начин да си говорим.