Ирмена Чичикова: Моята работа е моят живот

Боряна във „Виктория“ (2014) на Майя Вит­кова, Юра и Адриана в „Аз съм Ти“ (2012) на Пе­тър Попзлатев, Кристин в „8’19“ (2018) на Теодор Ушев, Мона в „Не ме докосвай“ (2018) на Адина Пинтилие, Диана в „Писма от Антарктида“ (2018) на Станислав Дончев – всичко това, заедно с ре­дица други роли в киното и театъра, е актрисата Ирмена Чичикова. Млада, красива и нежна, тя е понесла на крехките си рамене голяма част от драмата в българското кино. Това я прави щаст­лива, защото актьорството е нещото, към което се стреми още от дете, когато учи в Пловдив­ската френска гимназия. През 2008 г. завърш­ва НАТФИЗ в класа на Маргарита Младенова и Иван Добчев. В момента живее между София и Лондон. Ирмена Чичикова е единствената бъл­гарска актриса, участвала във филм, носител на „Златна мечка“ от фестивала Берлинале. С нея разговаря Теодора Стоилова. 

Ирмена, да започнем нестандартно, от Уинона Рай­дър, твоето тийнейджърско вдъхновение.

– Когато започнах да уча в гимназията, започна и моето увлечение по Уинона Райдър. Мама, тат­ко и един много близък приятел фотограф, който ме снимаше често като малка, смятаха, че приличам на Уинона. Аз си подстригах коса­та късо като нея, и буквално в цялата гимназия бях с къса коса, като пиронче и задължително с прическите на Уинона Райдър. Ходех във фри­зьорските салони с нейни снимки и исках да ме подстрижат по тях. Впечатлявах се от Уино­на, че човек в тази възраст много лесно се впе­чатлява. Имам много нейни снимки, изрезки от вестници, от филмови издания. В един момент се припознах в нея. Филмите с нейно участие „Русалки“ (1990, реж. Ричард Бенджамин) и „Хап­ки от реалността“ (1994, реж. Бен Стилър) са филми, които и сега мога да гледам, знам ги на­изуст, връщат ме в онези времена и наистина страшно много са ми повлияли.

Интересуваш ли се все още от нея?

– В един момент не че спря интересът ми, а тя са­мата някак изчезна от полезрението на света, после гръмнаха скандалите с нея, появиха се други актьори и режисьори, на които се въз­хищавам и тя остана в тийнейджърските ми години. От сегашната ми позиция вече ми се струва, че Уинона не е от най-най-най-добри­те актриси, но тогава ме впечатляваше. Оба­че и сега мога да кажа, че има нещо много яко в нея, тя е емблемата на 90-те и емблемата на моето развитие, и въобще на идеята, че искам да бъда актриса. Във всички филми, които съм гледала с Уинона Райдър, винаги съм си пред­ставяла какво би било ако аз играя вместо нея, ако аз съм тя.

Сега отново се заинтересувах от нея, като гледах сериала „Странните неща“ (2016, реж. Братя Драфър). Тя започва да се връща малко по малко в света на киното и медиите. И ми харесва, че изглежда много запазена. За мен Уинона ще си остане като онази татуировка на Джони Деп. Докато са били двойка, той си татуира над­писа: “Winona forever”, а след раздялата е из­трил част от името ù и сега е „Wino forever”. И за мен Уинона ще е завинаги.

Представяла ли си си как снимате заедно?

– Да! Насочвам мислите си и енергията си в тази посока и си представям не само, че се запоз­навам с нея, но че снимаме заедно. Това би било уникално.

Това е хубав преход към разговор за сегашната ти кариера. Ролята ти в „Не ме докосвай“ е при­носна за българското кино, защото няма дру­га българска актриса, която е участвала във филм, спечелил голямата награда на „Берлинале“.
Тази роля отвори ли врати пред теб?

– Много хора си мислят, че като си отишъл на чер­вения килим – и още на другия ден всички за­почват да ти звънят. Всъщност нещата не стават точно така. А и все пак моята роля не е основната. Мисля, че моят персонаж е много точно допълнение към цялото, поне аз така го усещам. Обаче това не е роля, в която аз правя невероятен образ, заради който да започнат да ми се обаждат. Моето лично постижение е, че направих неща, които никога не съм си ми­слела, че мога да направя. С тази роля предиз­виках себе си. Просто открих възможности, първо като човек и второ като актриса.