Теодора Стоилова



© Красена Ангелова
Боряна във „Виктория“ (2014) на Майя Виткова, Юра и Адриана в „Аз съм Ти“ (2012) на Петър Попзлатев, Кристин в „8’19“ (2018) на Теодор Ушев, Мона в „Не ме докосвай“ (2018) на Адина Пинтилие, Диана в „Писма от Антарктида“ (2018) на Станислав Дончев – всичко това, заедно с редица други роли в киното и театъра, е актрисата Ирмена Чичикова. Млада, красива и нежна, тя е понесла на крехките си рамене голяма част от драмата в българското кино. Това я прави щастлива, защото актьорството е нещото, към което се стреми още от дете, когато учи в Пловдивската френска гимназия. През 2008 г. завършва НАТФИЗ в класа на Маргарита Младенова и Иван Добчев. В момента живее между София и Лондон. Ирмена Чичикова е единствената българска актриса, участвала във филм, носител на „Златна мечка“ от фестивала Берлинале. С нея разговаря Теодора Стоилова.
Ирмена, да започнем нестандартно, от Уинона Райдър, твоето тийнейджърско вдъхновение.
– Когато започнах да уча в гимназията, започна и моето увлечение по Уинона Райдър. Мама, татко и един много близък приятел фотограф, който ме снимаше често като малка, смятаха, че приличам на Уинона. Аз си подстригах косата късо като нея, и буквално в цялата гимназия бях с къса коса, като пиронче и задължително с прическите на Уинона Райдър. Ходех във фризьорските салони с нейни снимки и исках да ме подстрижат по тях. Впечатлявах се от Уинона, че човек в тази възраст много лесно се впечатлява. Имам много нейни снимки, изрезки от вестници, от филмови издания. В един момент се припознах в нея. Филмите с нейно участие „Русалки“ (1990, реж. Ричард Бенджамин) и „Хапки от реалността“ (1994, реж. Бен Стилър) са филми, които и сега мога да гледам, знам ги наизуст, връщат ме в онези времена и наистина страшно много са ми повлияли.
Интересуваш ли се все още от нея?
– В един момент не че спря интересът ми, а тя самата някак изчезна от полезрението на света, после гръмнаха скандалите с нея, появиха се други актьори и режисьори, на които се възхищавам и тя остана в тийнейджърските ми години. От сегашната ми позиция вече ми се струва, че Уинона не е от най-най-най-добрите актриси, но тогава ме впечатляваше. Обаче и сега мога да кажа, че има нещо много яко в нея, тя е емблемата на 90-те и емблемата на моето развитие, и въобще на идеята, че искам да бъда актриса. Във всички филми, които съм гледала с Уинона Райдър, винаги съм си представяла какво би било ако аз играя вместо нея, ако аз съм тя.
Сега отново се заинтересувах от нея, като гледах сериала „Странните неща“ (2016, реж. Братя Драфър). Тя започва да се връща малко по малко в света на киното и медиите. И ми харесва, че изглежда много запазена. За мен Уинона ще си остане като онази татуировка на Джони Деп. Докато са били двойка, той си татуира надписа: “Winona forever”, а след раздялата е изтрил част от името ù и сега е „Wino forever”. И за мен Уинона ще е завинаги.
Представяла ли си си как снимате заедно?
– Да! Насочвам мислите си и енергията си в тази посока и си представям не само, че се запознавам с нея, но че снимаме заедно. Това би било уникално.
Това е хубав преход към разговор за сегашната ти кариера. Ролята ти в „Не ме докосвай“ е приносна за българското кино, защото няма друга българска актриса, която е участвала във филм, спечелил голямата награда на „Берлинале“.
Тази роля отвори ли врати пред теб?
– Много хора си мислят, че като си отишъл на червения килим – и още на другия ден всички започват да ти звънят. Всъщност нещата не стават точно така. А и все пак моята роля не е основната. Мисля, че моят персонаж е много точно допълнение към цялото, поне аз така го усещам. Обаче това не е роля, в която аз правя невероятен образ, заради който да започнат да ми се обаждат. Моето лично постижение е, че направих неща, които никога не съм си мислела, че мога да направя. С тази роля предизвиках себе си. Просто открих възможности, първо като човек и второ като актриса.