ЕДНО ИНТЕРВЮ НА БИЛЯНА АНГЕЛОВА С АНЯ ЛЕХНЕР ЗА АРТИЗАНИН
© Красена Ангелова
Имахте ли детска мечта?
Да, да стана челистка.
Как се случи интересът Ви към виолончелото? Кой беше Вашият вдъхновител?
Виолончелото ме намери. Когато започнах да свиря на чело, не знаех какво в действителност означава това. Затова имам усещането и винаги казвам, че виолончелото ме откри. Бях на осем и вече бях започнала да свиря на пиано, когато семейството ми се премести в провинцията и аз съвсем не бях щастлива с новата си учителка по пиано. Тогава решихме, че започвам да уча виолончело.
Какви бяха родителите Ви? Те ли Ви поощряваха да се занимавате с музика?
И двамата ми родители са хора на изкуството – баща ми е скулптор, който работи със стъкло, а майка ми е скулптор на метал. Но са свързани с музиката и ми помогнаха да намеря добри учители. Не минаваше ден, без да ме питат дали съм свирила и аз казвах, че съм, дори когато не бях свирила (Смее се.).
А родителите по линия на баща ми бяха музиканти.
Кой е Вашият учител по чело, на когото сте най-благодарна и на какво Ви научи?
Всъщност, те са трима. Моят първи и много важен учител беше чех, от Прага. Името му е Ян Полашек. Той ме научи основно да търся свой звук, да открия свой собствен звук. И винаги говореше за звук и експресия, а аз бях едва петнайсетгодишна и това беше наистина важно за мен. Оттогава насам не спирам да търся своя звук.
Вторият важен за мен учител беше Хайнрих Шиф. Срещнах го, когато бях на деветнайсет. Най-важното, което научих от него, е това, че промених начина, по който свиря барокова музика – особено Бах. Той ни учеше да познаваме оригиналната партитура, да можем да започнем отвсякъде, да четем книги за начините на фразировка, артикулация, използване на вибрато. Трябваше да четем наистина много книги. Първият запис, който ми даде да слушам, бяха Сюитите на Бах за виолончело, изпълнявани на бароково чело от Николаус Харнонкурт и от Аннер Билсма от Амстердам. В първия момент ги мразех – дори си казах: „О, не, това наистина е грозно!“, защото бях свикнала да свиря по много романтичен начин. Но постепенно ги харесах и дори обикнах и напълно промених стила си, за което съм му изключително благодарна. Защото това беше времето, по което всички велики изпълнители на Бах все още интерпретираха музиката му в романтичен стил – с много вибрато, с много напрежение. Това е нещото, за което съм безкрайно благодарна на Хайнрих Шиф.
Той ме научи и да използвам различен тип звукоизвличане, когато свиря Бах, Бетховен, Шуман или Брамс или някой съвременен автор – че всички те изискват различен тип експресия и трябва да познаваш времето, в което са живели.
И последният, много важен за мен учител по чело, беше Янош Щаркер. Учих при него в Блумингтън, Индиана. Той ми показа как да свиря без напрежение и да разпознавам онова, което не ми е полезно. С него се научих да се самоусъвършенствам и самоанализирам. Да подготвям движенията. Защото свиренето на инструмент и самата музика означава в своята основа да подготвяш, да вдишваш, да издишваш. Щаркер често използваше сравнение със спортистите – например в тениса как трябва да подготвят удара на топката. Или какво движение биха направили с тялото си скиорите. Само за една година, в която бях при Янош Щаркер, научих толкова много от него. А бях вече на 24, доста стара.
Общо при тримата се обучавах десет години, което си е голям лукс, но аз обичах да уча. Щаркер знаеше, че това е последната ми година и ми даваше много пиеси, за да имам поглед върху широк репертоар. Когато си тръгнахме, ни каза: „Окей… научих ви да плувате… сега плувайте.“