ЕДНО ИНТЕРВЮ НА БИЛЯНА АНГЕЛОВА С АНЯ ЛЕХНЕР ЗА АРТИЗАНИН

© Красена Ангелова

Имахте ли детска мечта?

Да, да стана челистка.

Как се случи интересът Ви към виолончелото? Кой беше Вашият вдъхновител?

Виолончелото ме намери. Когато започнах да свиря на чело, не знаех какво в действи­телност означава това. Затова имам усе­щането и винаги казвам, че виолончелото ме откри. Бях на осем и вече бях започнала да свиря на пиано, когато семейството ми се премести в провинцията и аз съвсем не бях щастлива с новата си учителка по пиано. Тогава решихме, че започвам да уча виолончело.

Какви бяха родителите Ви? Те ли Ви поощрява­ха да се занимавате с музика?

И двамата ми родители са хора на изкуството – баща ми е скулптор, който работи със стъкло, а майка ми е скулптор на метал. Но са свързани с музиката и ми помогна­ха да намеря добри учители. Не минаваше ден, без да ме питат дали съм свирила и аз казвах, че съм, дори когато не бях свирила (Смее се.).

А родителите по линия на баща ми бяха музи­канти.

Кой е Вашият учител по чело, на когото сте най-благодарна и на какво Ви научи?

Всъщност, те са трима. Моят първи и много важен учител беше чех, от Прага. Името му е Ян Полашек. Той ме научи основно да търся свой звук, да открия свой собствен звук. И винаги говореше за звук и експре­сия, а аз бях едва петнайсетгодишна и това беше наистина важно за мен. Отто­гава насам не спирам да търся своя звук.

Вторият важен за мен учител беше Хайнрих Шиф. Срещнах го, когато бях на девет­найсет. Най-важното, което научих от него, е това, че промених начина, по който свиря барокова музика – особено Бах. Той ни учеше да познаваме оригиналната пар­титура, да можем да започнем отвсякъде, да четем книги за начините на фразировка, ар­тикулация, използване на вибрато. Трябваше да четем наистина много книги. Първият за­пис, който ми даде да слушам, бяха Сюитите на Бах за виолончело, изпълнявани на бароково чело от Николаус Харнонкурт и от Аннер Бил­сма от Амстердам. В първия момент ги мразех – дори си казах: „О, не, това наистина е грозно!“, защото бях свикнала да свиря по много роман­тичен начин. Но постепенно ги харесах и дори обикнах и напълно промених стила си, за което съм му изключително благодарна. Защото това беше времето, по което всички велики изпъл­нители на Бах все още интерпретираха музи­ката му в романтичен стил – с много вибрато, с много напрежение. Това е нещото, за което съм безкрайно благодарна на Хайнрих Шиф.

Той ме научи и да използвам различен тип звукоиз­вличане, когато свиря Бах, Бетховен, Шуман или Брамс или някой съвременен автор – че всички те изискват различен тип експресия и трябва да познаваш времето, в което са живели.

И последният, много важен за мен учител по чело, беше Янош Щаркер. Учих при него в Блумингтън, Индиана. Той ми показа как да свиря без напреже­ние и да разпознавам онова, което не ми е полез­но. С него се научих да се самоусъвършенствам и самоанализирам. Да подготвям движенията. Защото свиренето на инструмент и самата музика означава в своята основа да подготвяш, да вдишваш, да издишваш. Щаркер често из­ползваше сравнение със спортистите – напри­мер в тениса как трябва да подготвят удара на топката. Или какво движение биха направили с тялото си скиорите. Само за една година, в коя­то бях при Янош Щаркер, научих толкова много от него. А бях вече на 24, доста стара.

Общо при тримата се обучавах десет години, кое­то си е голям лукс, но аз обичах да уча. Щаркер знаеше, че това е последната ми година и ми даваше много пиеси, за да имам поглед върху широк репертоар. Когато си тръгнахме, ни каза: „Окей… научих ви да плувате… сега плу­вайте.“