другият е в емиграция, в Берлин. Първият се казва Махмуд Даулатабади, някои негови книги са издаде­ни в Иран, други не са, и той, както много други автори в такъв тип страни, е на ръба на позволено­то, но тъй като се счита за най-великия съвременен ирански писател, го търпят. Той, както и други ирански автори, като например Амир Тахери, показва, и това е много интересно за българския читател, как насилието има продължителност, как насилието така е влязло в ДНК-то на обществото, че има едно преминаване от Иран на шаха, към Иран на революцията, към Иран на Хомейни, и сега на моллите, без съществена промяна. Което е много интересно, защото смятам, че в страните от Източна Европа не е достатъчно дълбоко разбрано, както и един друг велик писател, Дьорд Драгоман, описва в последните си романи „Белият цар“ и „Последната клада“, че едно насилие се стича през всички клонове, всички мрежи на обществото, и както в „Белия цар“ стига даже до децата, и ние не можем да очакваме след всичките тези години, десетилетия на насилие, да има едно лесно изваждане на обществото от това. Насилието може да е индивидуално, в семейството, в структурите, в съзнанието, в отношенията, и имаше големи илюзии, че като се премахне тази система по някакъв начин хората от самосебе си ще се превърнат в хомо еректус, изправен човек. Но те са ходили прегърбени години наред и очевидно са нужни много по-силни усилия, и тия усилия трябва да започнат точно в културата, литературата, човек да обърне внимание на травмите от това насилие, и това е интересното, много добре показано от Драгоман, че трябва да се обърне внимание на хората, които не са важни участници в историческия процес, както във филмите винаги се обръща внимание на лошия и жертвите, първият е винаги травматизиран от това, че върши злото, а другите, че са травматизирани от това, че са жертви на злото, и в литературата си Драгоман показва, че абсолютно всички са инфектирани от злото.

Другият ирански автор се казва Аббас Маруфи, и според мен е написал едни от най-силните романи, който знам за емиграцията. Във всичките му романи нещо, което е характерно за азиатската литература, срещал съм го в много китайски автори, в индийски автори, в арабски, ирански, използват митовете като структура, за да преразкажат нещо. Той например използва Фердоуси, историята с тримата братя и баща­та, който се чуди кой да го наследи, но той добавя и четвърти брат, нека не навлизаме в детайли, трябва да се прочете, но това е един много интересен метод, реактивиращ митовете и легендите, които са познати на всички хора в съответната страна, както „Шахнаме“ е позната на всеки един иранец, така и Махабхарата и Рамаяна са познати на всеки индиец. По този начин съвременната литература се свързва много добре с тези традиции на разказване, тези наративни методи, които от край време са част от тази култура. Моят близък приятел Ранджит го нарича „палимпсест“, и често го прави – използва стара индийска поезия, а има голямо изобилие, и пише върху тази поезия, един втори пласт.

Да преминем на друг континент с авторите. Бразилия беше преди няколко години фокусна страна на Панаира на книгата във Франкфурт, та от там има един автор, който страшно ме впечатлява. Казва се Луис Руфато, и описва живота на обикновените бразилци. Много интересно е това, че в развиващите се страни, тъй като писателите там често са част от един елитен слой и пишат главно за една цивилизована и западно насочена прослойка, буржоазия, която съществува, но само в големите градове, и не пишат за масите на­пример, както в Бразилия хората от фавелите, хамали, или временно работещи при събиране на реколтата в земеделието, работници, бездомни. Той също използва ”channeling”, събирането на гласове, създава един калейдоскоп от гласовете на тези маргинални хора, които иначе не чуваш. Така че ефектът е много странен, все едно в земята се отваря една врата и започват да излизат всички тези хора. Може би най-доброто срав­нение е с един туристически круизен кораб, ако отидеш ще видиш, и аз съм го описал в „Ледовете се топят“, почти целия екипаж са филипинци, не знам защо, които ти почти не виждаш. Те са в кухнята, в пералнята, в дъното на кораба. Но Луис Руфато отваря тези врати, и всички тези призраци, но всъщност съвсем реални хора, се появяват. И изведнъж ти става ясно, и точно в това е величието на литературата, колко малко знаем за цялото общество. Ние познаваме само един малък слой от него. Да вземем например България, почти все­ки българин всъщност не знае почти нищо за циганите. Бих казал, че и нормалният гражданин на един голям град знае много малко за хората, които живеят в провинцията или които са в селата.

Разглеждайки цялата световна литература в момента, аз смятам че е интересно следното, има редица от автори сега, които имат едно полиглотно възприемане и биография, както аз имам. Преди няколко дни беше обявен писателят, който спечели наградата ИМПАК, Хосе Агуалуза, който е от Ангола, част от семейството му са португалци, част от годината живее, и е живял, в Япония, пише за Япония. Някой от най-успешните автори в Германия, например Хамед Абдел-Самад, може би най-успешния нон фикшън автор в Германия, е женен за полуяпонка, и преподава част от годината в Япония, самият той от египетски произход, пише на немски, баща му е бил имам, но той е напълно откъснал се от исляма и пише много критични книги срещу радикалния ислям. И още много други мога да изброя, една кенийска писателка, Yvonne Adhiambo Owuor, която поканих миналата година за съвместен тур с четения в Германия, била е „Жена на годината“ в Кения, директор на филмовия фестивал в Занзибар, работила е като социален работник в Свазиленд, и е живяла в Сенегал. И това вече е абсолютно нормално, това дава ужасно много на литературата, човек вижда как те събират най-различни традиции, и вече не е възможно, както беше преди, човек да бъде изолиран. Познавам чудесно африканската литература. Издавал съм и съм превеждал десетки автори, и ако по-старото по­коление беше много хомогенно, с ясно поставени въпроси, и отговори, сега вече има страхотна хетеро­генност на темите, проблемите и пътищата за разрешаването им. Например Матиас Енар, който спечели наградата Гонкур преди няколко години с един фантастичен роман – „Компас“. Той е следвал арабистика и персийска литература, преподава тези две специалности в Барселона, където живее, говори отлично немски, и се занимава с