от френските символисти, после от немския експресионизъм, дали цялата система на образование, взета от Западна Европа, пове­чето от тях или са пътували, или следвали на Запад, или в Русия. Да започнем с Ботев, неговото обра­зование, неговото влечение по ран­ния социализъм, по анархизма. Това е най-естественото. Ако ти оби­чаш културата, ти не почваш с на­ционалната култура, ти почваш с това, което би могло да те инспи­рира, вдъхнови, което би могло да ти даде някакъв стимул, нещо ново. И е съвсем естествено да тър­сиш навсякъде. Да се ограничиш за някой човек, който наистина е културен, отдаден на културата, който диша с едно културно про­изведение, е абсолютно неприем­ливо и невъзможно, и това не е въ­прос на теория, а е единственият път в човешката история, това е факт в цялото човешко развитие. Ще ти дам за пример едно есе, кое­то писах наскоро за един велик нем­ски художник – Аугуст Баке, който е убит през Първата световна война. Идеята беше, понеже тази година Франция ще бъде фокусна страна на Панаира на книгата във Франкфурт, французи и немци по­каниха няколко водещи автори и ин­телектуалци от двете страни да продължат биографиите на големи творци от двата народа, загина­ли през войната. Аз си избрах Баке. Прочетох много неща от и за него, включително писмата му от фрон­та. През Първата световна война на фронта е бил един невероятен ужас, въпреки това, в едно писмо до жена си, с която ги свързва една много силна и хубава любов, и което ми направи огромно впечатление, той пише: „Това, което най-много ме тормози, е че всеки ден трябва да стрелям по тези, от които съм научил всичко.“ Това пише, дума по дума. В този момент ми стана ясно, за този човек, чиито учители, майстори, художници, всички от кои­то се е учил, са били французи, и за него е необяснимо, как така след като тези хора са му дали всичко, което е научил, най-ценното му, занаята му, той ще стреля по тях?! Това означава да стреляш по самия себе си! Така че, национализмът, и това е много важно да се отбележи, няма нищо общо с културата. В национализма има много други фактори, той е един вид политическа патология, за която няма време да навлизаме в детайли, но е важно да се отбележи, че тези хора, които наистина развиват културата, които случайно пишат на български, румънски, гръцки, сръбски, иначе винаги са били хора с отворен дух. Аз не познавам нито един велик писател, който да е казал: „Аз ще чета само писатели от моята страна.“ Това е такъв абсурд, че даже не бих го отбелязал. И за това, като разгледаш немската литература от началото до края, тя в голяма степен е определена и развита, големите ù скокове са създадени, в едно отношение и съобщност с чуждестранното, дали в началото на литературната традиция са поетите от средновековен Прованс, които пък са повлияни от тези от Андалусия, Ал-Андалус, или по-късно на­пример Гьоте, както казвам на всички немски националисти, ако се гордеете, и дори немския вътрешен министър, преди няколко седмици в най-големия жълт вестник Билд, публикува в 10 точки какво означава човек да е немец, едно от нещата от които е, че германците са един от народите, които дават най-го­ляма тежест на културата, обръщат ù най-голямо внимание, това означава, че той се гордее с Гьоте, и трябва да признаете пътя и разбиранията му тогава. Гьоте дълги години от живота си се е занимавал с ислям, с иранските поети, и най вече Хафез, Руми, Саади, превежда от санскрит Калидаса, най-големия драматург на онова време, превежда Дени Дидро от френски, арабски автори. И като четеш неговите писма, разбираш, че това е съвсем нормално. Тогава, преди да се създаде националната държава Герма­ния, въобще не е имало дискусия, не е имал дискурс, чрез който да започне да се обмисля какво е това национална култура. Било е съвсем нормално, че той търси духовни братя в цял свят и стига дори до Индия. В немския романтизъм има много силен ориентализъм, много силно влияние от Изтока. Някои от големите романтични поети са превеждали арабска литература. Така че, казано в едно изречение, ние нямаме в момента битка между културите, а имаме битка между култура, и не-култура, антикултура. Защото например ако говорим за наистина опасните уахабити в Саудитска Арабия, те нямат никаква култура, абсолютно никаква. Забранена им е музиката, бил съм в Мека, на хадж, и в най-голямата книжар­ница на Мека има само религиозни книги, даже биографии на Мохамед няма, а кафето е нескафе, и баклава­та беше най-отвратителната, която съм ял. Няма там, нула култура, всичко е унищожено от теология. Това е радикалния ислям. И ако разгледаме различни хора, които сега са националисти, трябва да кажем, въпреки че звучи може би малко арогантно, че тяхната лична култура е минимална. Ако беше по-развита, без големи проблеми биха видели, че гетоизацията е абсолютния враг на всяко интелектуално, духовно и културно развитие. Тъжно е дори, че трябва въобще да говорим за това. Защото смятам, че за всеки, който наистина обича културата, това е толкова очевидно, като въздуха, който дишаме.

С.Ж.: Може ли да разкажеш за няколко големи съвременни имена в литературата, които трябва да бъдат прочетени, които ни дават това познание за различните култури. Които са големи, истински хуманисти, важни за съвременния свят, за да разбираме другите, които са важни за емпатията.

ИТ: Напоследък попаднах на няколко ирански автори, ще спомена двама – единият живее в Иран, а