„Номад на четири континента“ е една от най-великите книги, които съм чел. Това съчета­ние между оригиналния разказ на Ричард Бъртън и впоследствие на целия път, който ти изминаваш на всички тези четири континента, защото Индия е също континент.

И.Т.: И този метод на проучване, един аспект на това проучване е, че аз събирам гласове, разкази. Не зная колко години от моя живот съм прекарал да слушам други хора. Част от тези разговори са записани на диктофон, иначе са събирани на бележки. Така че смятам, че еднин от централните моменти на мо­ята естетика е, че аз не разчитам на собствения си глас, тъй като собственият глас е под съмнение. И смятам, че има два различни метода в писането. Единият е на тия автори, които се въртят около себе си и собствените си разбирания и гледна точка, а другият – са тия автори, които пишат от себе си към нещо друго, писането ги отличава, отделя от себе си. Което, донякъде, ако искаме да го кажем по-патетично, е сякаш спиритуално, един спиритуален път. Защото човек се опитва да преодолее, в моя случай чрез писането, ограниченията на собственото Аз. Открай време имам голямо съмнение относно възприемането на самия себе си. Аз например съм преподавал въпроса за възприемането, и съм опитвал да обясня на студентите, че човек, въпреки че е склонен да разчита на собствените си очи и уши, това е голяма грешка, тъй като това, което вижда, е винаги много ограничено, защото ти виж­даш само това, което донякъде е пренаписано от твоите схващания, от твоите убеждения и от твоя личен опит до този момент. Ако искаш да пишеш комплексни многообразни романи, трябва непременно да чуеш от други хора те как виждат нещата, най-банално например, те как виждат тази сграда или това място, съответно те как възприемат реалността. Това за мен е много важно, във всеки случай и в „Събирачът на светове“, и в „Номад на четири континента“, и най-вече във „Власт и съпротива“, аз съм разчитал винаги на тези чужди гласове, на хората били там, участвали или познаващи събитията и историята от първо лице. И ми е много странно например, как част от българската критика въобще не разбира, че това не е роман, който описва България, а е по-скоро „channeling”, когато нещо преми­нава през нещо друго, или друг човек, за да достигне до знание или усещане. Да кажем например съвсем банално, ти си голям познавач на уиски, аз, за да разбера повече за уискито, разговарям с теб, слушам и възприемам твоя опит и познания, казвам: “I‘m channeling Svetlyo”. Или както се казва опитвам чрез друг, чрез учител или в този случай чрез вкуса на някой друг, и се приближавам към определено нещо. Смятам, че във „Власт и съпротива“, и съм го казал в много интервюта, аз разчитам на редица от хора, които са преживели това, и на които аз давам глас в няколко образа, и че въобще целият роман се базира на много­годишни разговори. Поне 20 дълги, сериозни разговора съм имал с различни хора, и 50 други, с които съм имал по-кратки разговори и срещи.

Така че, това не е моето схващане за България. До голяма степен, и мисля, че това много хора не са го разбрали, това е това, което хората са преживяли и са ми предоставили и това е моят „channeling“, да го направя в роман. Това е наистина важно, защото ако не използвам този метод, тогава бих приел кри­тиката, че този Троянов е израснал извън България и какво знае той за случващото се. Такъв аргумент бих го взел по-сериозно, ако беше така. Но в този случай, почти всичко, което е в романа, донякъде съм го чул от хора, които са го преживели. Да отричаш, това значи да отричаш житейския опит на редица българи, които са преживяли невероятни неща и то с една смесица от достойнство, гордост, смелост и т.н., което е впечатляващо. И затова аз донякъде смятам, че духовната криза на съвременна Бълга­рия се показва в една такава реакция, защото по-нормално би било ние да се гордеем с всички тия хора, които задават крупния образ на Константин. Това, в едно по-развито демократично общество биха били хора, с които ще се гордеем, защото те са създали и отгледали това, което е ценно в българската история, точно тази любов към свободата. Има една сцена в романа например, където те си спомнят за Гео Милев, който е убит в затвора, Константин също цитира един път Гео Милев. Освен Гео Милев, аз бих могъл да ти потвърдя, че тези хора рисуват една линия, която води от Ботев и през много други, чрез различните сблъсъци на българската история, до периода след Втората световна война. Това зна­чи, че тия хора не са откъснати от потока на българската история, те също се самовъзприемат като част от една традиция, която, аз бих казал, е довела до всичко хубаво в българската история. Традиция на съпротива, на любов към свободата, на готовност човек да се жертва за идеалите си. Проблемът е, че в съвременна България, а и не само в България, тази позиция да се жертваш извън личния си интерес е толкова чужда за много от тези хора, че те, очевидно се нуждаят от някаква демонизация на тези хора – да ги направят малки, защото не могат иначе да си обяснят как един човек, готов за едно, от тяхна гледна точка абстрактно нещо като свободата, да бъде убит или да прекара години в затвора, да по­жертва себе си.

С.Ж.: Какво ще кажеш за другите твои книги, пътеписите ти? Една от моите други най-любими книги „Стичането. Пътят към всички култури“, в съавторство с Ранджит Хоскове, това културоло­гично есе, където, както и в други твои книги, и в „По Ганг“, и в „Номад на четири континента“, на вся­ка от тях стои слогана, както и на всяка от твоите книги всъщност, „Не вярвам, че човек не би могъл да стане един от другите.“ По някакъв начин в традицията на Ричард Бъртън, който се слива с всички култури, до които се докосва, и индийската, и арабската, и африканската, и ти самият си приел това като свое символ верую. Че всеки един човек може да бъде част от другите в глобалния свят, особено важно в момента, на фона на избуяващите национализми, неразбиране на другия и омраза.

И.Т.: Нека да погледнем първо България, всеки от героите ни, личностите, писателите, доколкото ги познавам, е потърсил по света къде може да научи нещо. Дали са български поети, повлияни първо