една култура, когато читателят не е запознат с тази култура, доколко съумяват да ги премахнат, доколко пишат една делокализирана литература, която може да се възприеме навсякъде по света, а тия, които използват типичните културни елементи, с които са израснали, при които интересното в тяхната литература е, че трябва да преодолеем един момент на дезориентация при сблъсъка с непознатото, доколко тия автори наистина не са в състояние да имат голям световен, комерсиален успех.
Смятам, че аз самия се опитвам да постигна един баланс. Моите романи не са хронологично и просто разказани, но не стигам до там да поставям на читателите задачи, които са почти непреодолими, освен за един малък кръг от много интелектуално или много литературно високообразовани читатели. Така че според мен това е една от причините за успеха на книгите ми. Аз приемам, че читателят е интелигентен, но не искам да го накарам или насиля до там да се сблъска непосилно с идеосинкретични елементи в моята литература, за да се стигне до някаква колизия на различна културна почва, на необходимост от специална подготовка за тия читатели.
Но да се върнем към началото. Доста често и не само при мен, ти се запозна например с Нуруддин Фарах, много от авторите, които не принадлежат на една култура, които по някакъв начин имат биография на бягство, на емиграция, на отчуждаване, на разкъсана биография. Всички тия автори донякъде са започнали да пишат, защото са се нуждаели или да обяснят на себе си това, което са загубили, или да обяснят на другите, на това общество или на този кръг от хора, в които са попаднали, за мястото, от което идват. И смятам, че моят първи роман „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ е много типичен случай. Когато започнах романа бях на 19 или 20 години, така че не съм го обмислял, но от днешна гледна точка виждам, че съм искал чрез литературата донякъде да обясня на новото общество, в което живеех тогава в Мюнхен, какво значи България, бягство, какви са взаимоотношенията между тези, които са останали в страната и тези, които са избягали, какви са моментите на носталгия, но също и моментите на разочарование, на откъсване и на раздалечаване. Всички тези доста сложни психологически съотношения между индивида, който живее в нова страна и това, което, дали иска той или не, е оставило доста важен, ако не централен отпечатък върху неговия характер, манталитет и т.н. По повод структурата на романа, в него ползвам играта „Табла“ като дълбока невидима структура, защото точно таблата, според мен, е това, което, тъй като човек се нуждае от стратегия, но и от късмет, в голяма степен е символ на това съжителство на различни култури, на различни традиции, история, и късмет, в една човешка биография. Точно това пълно откъсване от всякаква връзка с родната си страна на героя в романа Алекс значи, че той напълно разчита само на съдбата си. Той смята, че всичко е свързано дали с късмет или не, и неговият кръстник иска да му покаже, че има един живот в плурализъм, и този плурализъм значи, че той никога не е напълно откъснат от своя идентитет, и както в таблата, трябва да приеме различните моменти на съдбата, но и тези на индивидуалната стратегия, воля, усилие и т.н. Така че този роман, според мен, беше много важен за мен, защото за себе си определих какво е моето становище като някой, който няма корени, като някой, който е израснал с няколко езика, като някой, който не може да определи една Родина, като някой, който напълно, дали иска или не, е осъден да живее в плурализъм. За мен писането на този роман, както за много автори, дава отговор на въпроси. И то не въпроси, които читателите носят със себе си, а въпроси, които си задава самият автор. Така че с писането на книги, най-вече на романи, човек се ориентира в блатото на всички тия неясни въпроси, които са типични за такъв живот.
Много е важно да отбележа, че моят път към писането беше чрез издателската работа. Това е важно, смятам, и фактът, че аз преди да стана писател съм работил в абсолютно всички сфери на книжния пазар. Като млад създадох издателство, и бях редактор и издател. Първите няколко книги на издателството преведох самия аз, превеждах и книги за други издателства, издавах и чужди преводи.
С.Ж.: Какви книги си превеждал, от кои автори и от какъв език?
И.Т.: От и на английски, африканска литература, автори от Зимбабве, Уганда, Сомалия, Кения. В началото издадох и един по-особен текст на един много важен теолог от руски произход, който се казва Георги Флоровски, или Джордж Флоровски, тъй като отива в Съединените щати. Тогава имах бизнес партньор в издателството, който по-късно стана дякон в Православната църква, и искаше непременно да публикуваме и някои книги в тази традиция. Тази книга първо е написана на руски, после на английски. Също така издадохме един много интересен автор, който се казва Павел Флоренски, който е бил позабравен, но после отново открит в православната теология. Един от тия автори, които се опитват да свържат западния рационализъм, съвсем просто казано, с източния мистицизъм.
Но да се върнем към моя литературен път. Смятам, че ако трябва цялото мое творчество да опиша в едно изречение, това е, че аз винаги съм чувствителен спрямо реалността на парадоксалното, не че аз не опитвам да го изчистя и моделирам, но в същото време показвам как парадоксалното може да е ценно, може да ни служи и да разберем по-добре реалността, света, но като философски уред, като един инструмент на знание и на разбиране.
С.Ж.: Мисля, че в „Събирачът на светове“ си го показал идеално, и е есенцията на това.
И.Т.: Да, той е пълен с такива моменти. След като излезна аз имах голям успех, късмет, защото изпратих просто 80 страници на, според мен, най-доброто тогава немско издателство Ханзер. Нормално беше като за непознат автор да се получи ходене по мъките. Но много скоро след като изпратих 80-те страници, те ми се обадиха и ме поканиха на среща, на която седяха най-важните мъже на това издателство и казаха да, искаме да го издадем. Аз почти припаднах, защото това е най-лесният и необичаен начин да се сдобиеш като млад автор с едно толкова престижно издателство. После в 2006 г. спечелих и много важната награда на Лайпцигския панаир на книгата, романът стана финалист и за Германската литературна награда. Книгата беше много много позитивно рецензирана дори и