Събирачът на думи
Илия Троянов за света на съвременната литература
С.Ж.: Нека да започнем разговора с твоите книги, твоя път като писател. Те са много различни, имаш романи, имаш есета, културологични книги, имаш книги-пътеписи, изключително интересни. Една от тях – „По Ганг“, бе обявена от Нешънъл Джиографик за една от 50-те най-важни книги за пътешествия на 20 век.
Можеш ли да разкажеш, от твоя гледна точка, за тях, за вдъхновението ти и защо започна да пишеш, и въобще, как започна като писател. Ти си бил журналист, издател, редактор, преводач, човек, който винаги се е занимавал с литература, и читател, естествено.
И.Т.: Аз, общо взето знаех, че искам да стана писател, от ранни години, още от 15–16 годишна възраст. Но не знаех как да стигна до там. Това е проблемът с писането, че в друго изкуство – художествено, музикално, филмово, пътят е ясно начертан – академия, следване и т.н.
С.Ж.: Да, но защо ние гледаме на тези изкуства, като много повече занаят, докато някак литературата винаги я разбираме като талант свише, който се отдава (дава) на човек, и много по-малко обръщаме внимание на занаята, на ученето?
И.Т.: Това е вярно. Причината е, че да разказваш една история, е една от може би най екзистенциалните културни техники за човечеството, която съществува открай време, още преди останалите неща да се развият. Филмовото изкуство, балетът, операта, са развити от аристокрацията, по-късно от буржоазията, те са последица на една определена цивилизация. А да разказваш истории е може би най-инстинктивното, най-коренното човешко изкуство. Освен това техниката, която е нужно да знаеш, да си грамотен, е много по-проста, отколкото техниката, която е нужна, за да свириш на един инструмент. Оттам се е създало такова, както ти много добре го описа, недоразумение, че всеки може да пише и всеки може да разказва, с което се сблъсквам почти при всяко четене. Идват хора и казват „Аз също пиша“. Писането е най-демократичното и лесно постижимо изкуство. Но това в никакъв случай не важи за литературата, защото не всяко писане е литература.
Смятам, че донякъде това е предимство, тъй като ние също сме в състояние, защото читателите не трябва да имат някакво собствено специфично образование, директно да създадем връзка с тях. Например в модерното изкуство се изисква задължително някаква интелектуална подготовка. Ако вземеш някой, който никога не се е сблъсквал с модерното изкуство, много трудно ще го оцени. Същото важи за неща като опера, балет и т.н. Не само от страна на художниците, но и от страна на зрители и слушатели, е нужна една техника на възприемане и разбиране, на ценене. А почти всеки е в състояние да изслуша или прочете една добре разказана история, и в днешния свят голямото мнозинство може да чете. Така че ние имаме достъп до много по-голяма маса от потенциални партньори в този диалог – писател – читател.
С.Ж.: Имаме обаче проблем, особено когато говорим за по-различно разказване, ако говорим за модернизма в литературата, за символизма, за постмодерния роман, за романа на разпада, за романа, в който историята остава на заден план, а започва много повече формализъм да навлиза, спецификата на разказване, начинът, по който се разказва историята. Смяташ ли, че това изисква много добра подготовка у читателя, за да може да вникне в това развитие на литературата?
И.Т.: Без съмнение. Но донякъде тия радикални тенденции на модернизма са почти забравени. Днешната успешна сериозна литература, която напълно се контролира и определя от английското, или по-скоро англоезичното, разбиране за литература, бих казал в 99% от романите, е доста конвенционална литература. Има голяма дискусия на какво се дължи това. Има хора, които смятат, че точно тия семинари по творческо писане, развити в Америка и Англия, са допринесли за това. Това е едно убеждение, че има определени механизми, които човек ако ги спазва и следи, довеждат до някакъв литературен успех. Но наистина е тъжно, и донякъде даже шокиращо, че големите постижения на модернизма, се разбират като вкарването на съмнения спрямо езика, спрямо този, който разказва историята, спрямо как се отбелязва времето в романа, всички тези неща донякъде не са оставили последици в литературата на настоящето, и са напълно влезли в един канон на инструментите, които ние почти вече не използваме.
От друга страна една от най-големите дискусии днес в световната литература е доколко, тъй като е глобализирана и има един глобален пазар, са успешни авторите, които представляват особеностите на