Защото те са в някаква степен и грозни, нарушаващи личните граници на хората и провокиращи размисъл – аз, ако застана там, ще издържа ли? Ти заставаш на една маса с един човек и той се държи абсолютно безце­ремонно с теб. Като единственият ти мо­тив да седиш там е, че ще те дават в някакъв филм. Което е абсурдно.

Той е малко и документален?

Държа да отбележа, че не е документален. Хората вътре са много силно провокирани, монтаж­но също е обърнат. В интервютата, които правихме, ние работехме по 4 – 5 часа с даден човек.

Пак ще повторя, че си манипулатор.

Да, но за да съм честен, реших да сложа във филма нещо от мен, абсолютно документално, едно филмче, заснето от баща ми с 8 мм камера, което коментирам с много лични неща. Тоест аз се поставих на мястото на тези хора, за­дадох си въпроси и отговорих по начин, който не ми е задължително приятен.

Ядосах се след тоя филм. Защото бях поканен на различни фестивали и хората се държаха с мене, все едно ги агресирам. На „Златна роза“ не помня кой от журналистите стана и каза „Прекалено много внимание му обръщаме, а догодина ни­кой няма да го помни“. Това ме вбеси – не мо­жеш да кажеш „Този няма да съ­ществува по­вече“. Никога не бих си го позволил.

Промени ли се идеята за втория ти филм „Малък – голям“? Защото знам, че си бил зарязан от оператор…

Да. Но то не промени посоката на филма. Идеята дойде от мой първи братовчед, страхотни­те му истории, желанието му да върви нагоре като рок музикант и как благодарение на ал­кохола и прилежащата му чалга сам разруши мечтата си. Исках да разкажа само неговата история, като маркирам всеки един от епи­зодите в опита му за кариера на рок звезда с музикални клипове на групи, които същест­вуват към днешния момент и отразяват етапите от развитието на групата на бра­товчед ми.

Как се казваше тя?

„Хадес“ навремето, „17 декември“, когато са на върха си. Разказът за братовчед ми го заснех преди да оформя идеята с Деси Слава. Почнах да снимам много по-музикален, по-документа­лен и отнасящ се към ъндърграунд сцената филм.

Защо те заряза операторът?

Защото свиха джойнт по време на снимки. А то беше в сценария. Историите на хората от групата са хронологични, те имат участия в класации по БНР, големи концерти в София и т.н. Бях решил в тоя пик на разказа да им ударя кон­центратите и джойнта и да ги смажа физически и да започнат да разказват исто­риите си, но вече пречупени през алкохол. Те го знаеха, казах им го. С оператора, с който рабо­тех по филма – умишлено няма да издам името му, в онзи момент имахме заснети 2-3 реклами заедно и много хубав професионален контакт. След като гледа „Дървеното езеро“, той каза „Искам да снимам следващия ти филм“. Супер, той е на път, така че дай да го снимаме. Идва денят, който бях отделил на металистите, в който ги напивам, отивам в бърлогата им, която е истинска дупка, почваме да снимаме, идва моментът с тревата, свивам джойнта, давам го на хората и операторът ми казва „Аз съм дотук“. Е как така си дотук? Той „Аз това нещо не мога да го заснема, това е извън моите разбирания за морал.“ Ама това са хора на по 40 години, аз не ги карам насила. Имахме един бърз спор, но той отказа да продължи. Николай Урумов, който беше „звукар“, а сега – проду­цент, пое едната камера, аз взех тази, която операторът остави и довърших деня. Не се разсърдих на оператора – той е изключително чист човек и с много високи критерии за това кое е честно и кое не. Мина повече от година преди да успеем с него да обсъдим случилото се на снимачния терен. В настоящия момент той е сред най-близките ми хора, повече от приятел. И така – заснех си я сцената. За да продължа да снимам музикалните клипове, измонтирах тая сцена, успокоих се, беше станала супер, аз клатя камерата, губя фокус, обаче то пък идва страхотно към историята, защото те тогава се напиха много. Тони Ковачева го от­беляза на премиерата на филма, че камерата била много органична. Тя е органична, защо­то аз не мога да боравя с нея. Показах мате­риала на Темелко (Темелков), с когото тогава снимахме реклами.