Не мога да кажа, че съм повел след мен някаква група от хора. Най-важното нещо е да си ис­крен. Ако позираш, копираш, ако взимаш теми, които към днешния ден са изключително по­пулярни в обществото, работиш, така да се каже, вестникарски – това те вписва в ня­какви рамки. Киното започва да прилича все повече на футбола – то трябва да се прода­ва за много пари, да е зрелищно… На мен ми е интересно другото – киното като израз на чувствителност, на някаква камерност, чес­то наложена от ниските бюджети.

Каква беше мотивацията ти за „Дървеното езеро“ и за „Малък-голям“?

За „Дървеното езеро“ мотивацията ми беше пре­умора от рекламата. Наблюдавах едно мизер­но подчинение на хората пред този, който прави кастинг, само и само да се появят в някаква реклама, която е 10 секунди, мина­ва-заминава. Това нещо ме изнерви, изнервяха ме форматите – много популярен беше „Биг брадър“, където се превръщахме масово във воайори на чуждите чувства. Много грозен начин да не се замисляме за самите себе си.

Нещо като индулгенция?

Да.

Хората във филма не са актьори?

Не. Това е насилие над тях. Буквално. Изстрадахме го много, защото филмът е голяма лъжа, кой­то го е гледал, знае. Това са 10 кастинг сесии, които следват линията на Дантевия „Ад“. Имаме едно постепенно потапяне на кастинг директора все по-навътре към срещата му с Луцифер, който накрая се оказва самият той и застава сам със себе си на масата. И тези хора, за да са автентични, силни и да ги имам без пари, което е подлото, всъщност ги при­мамих със средствата, с които „Биг брадър“ мами хората. Разлепих в центъра на София 10 – не повече – постера, на които пишеше „Филмова продукция набира актьори“. Това беше. Начало на кастинга 19 ч. в „Алма ал­тер“, залата на университетския театър. Хората дойдоха, аз се бях подготвил подло с едни документи, в които те се отказват от всичко, ако се съгласят и … се оказаха в главна роля. Сценария го замислихме общо със Сто­ил Атанасов, но след като го структурирах – защото той е една структура, не точно сценарий, Стоил много импровизира. Той си избираше сам кого от тези хора да покани на масата, която всъщност е дървеното езеро, за да почне да го мачка и да го прави каквото си иска. Държа да кажа, че Стоил е дипломиран терапевт по психодрама и той знае как да отвори и както те казват, да затвори един такъв човек.

Доста ужасно преживяване…

Да, имаше и още по-ужасни моменти, на хора, кои­то рухваха, плачеха и т.н., но аз не исках фил­мът да се превръща във воайорски, счетох за нечестно да показвам прекалено лабилните. Филмът си има сваята острота и без това. После имаше много дълъг период на монтаж, защото разговорите са изопачени монтаж­но, за да обслужат филма.

И тия хора нямат никакви права?

Нямат. Моето оправдание е, че филмът няма ко­мерсиална цел, аз нямам печалба от него и ня­мам притеснението, че съм ги ощетил, извън някакво психично натоварване. Той е експери­мент, който даже държах да бъде показван без пари навсякъде. Реших да го покажа на хора­та, които участват и беше много тягост­на прожекция, как не ме линчуваха, не знам. Но както казах, човек трябва честно да застава зад нещата, които прави. Тръгнаха си в пълно мълчание, изключително омерзени от това, което се е случило, изнасилени… Беше тежко. Но това пак е творчески акт, за който пое­мам отговорността. Екипът ме напусна, не издържаха по време на снимките. Накрая бяхме трима човека – аз, актьорът и операторът Мартин Димитров.

Чудя се какво ти донесе накрая този филм?

Смятам, че той донесе по-скоро на хората. На мен ми донесе доказателство, че мога да подредя, да издържа да направя 90-минутен видеома­териал, да го превърна в разказ. Но хората го харесват. Когато го пуснахме на първата про­жекция – тя беше много голяма, 70-80 души, което за такъв филм е много – от втората минута хората плачеха със сълзи. От десета­та минута аз плачех с тях от смях.

Те смеят ли се или плачат?

Смеят се истерично, все едно гледат комедия и излизат в пълно мълчание с наведени глави. Всъщност този смях е защитата, която те имат към нещата, които се случват на екра­на.