Той ли ви даваше самочувствие?

Да, ама по друг начин. Не ни слагаше лекичко кри­лата – караше ни да си ги наместваме сами. Той е доста остър, критичен, но едновре­менно с това и много мек, все едно ти казва „Трудно е, но е възможно да го направиш, не е сложно“.

Точно това, което ти обичаш да ти кажат. А не „Това не може да стане“.

Да. Ако искам вътрешно нещо и ми кажат „не може“, завърта се тая машина на яд и на протест – как така не може, защо… Стайков ми подреди мислите. Интересуваше се от това, че съм учил комикси – връзката е очевидна, но той ня­какси ме опозна и ми показа какъв инструмен­тариум притежавам и бих могъл да го ползвам.

Отвори ти очите за нещата, които вече можеш.

Накара ме да повярвам в тях. Да кажем, че аз пак с моето типично самочувствие си вярвам, че ги мога, обаче да ги можеш и да ги поставиш в действие са две различни неща.

Какво според теб е различното у него, което дру­гите нямат?

Това, че не ти налага самочувствието си. Липса­та на комплекси. Той знае много добре цената си и не намира смисъл да я изтъква непрекъс­нато. И това го прави свободен да те учи. Не да ти обясни колко той е велик, а колко ти би мо­гъл да станеш велик. Това го прави учител.

Той е първият, прочел сце­нария „Лили рибката“, и като ми го връщаше има­ше само един коментар. Аз бях написал най-от­горе „детски филм“, той задраска „детски“ и на­писа „семеен“.

Как ти хрумна идеята за филма?

Ами това съм аз. Всичките филми – и „Дървено­то езеро“, и „Малък – голям“, и „Лили рибка­та“ съм аз. Воден от онова, което ми каза издателката ми в Швейцария – „Бъди искрен в нещата, които правиш. Иначе няма да те издавам.“ За да си искрен, трябва да ти е познато и близко това, което разказваш. Аз съм невероятното дете от „Лили рибката“, защото имам голям брат, който е химик и беше много близък с баща ни, това пък обър­ка моята връзка с баща ни. Защото той не можеше да възприеме рисуването или твор­чеството, което все ми беше забавление, като мъжка работа. Плюс това ходех с дълга коса и не исках никой да ми я пипа. На 9 годи­ни той спря да ме целува за „Лека нощ“, реши, че може би ще ме обърка тая нежност. Не го виня, но тези неща са ми тежали.

Сега, бидейки родител, виждам, че ние живеем бързо, полагаме грижи и много често емоцио­налността на децата минава на заден план. Всъщност това е и го­лямата тема на филма, извън малките пробле­ми – погледът, който ние като възрастни отпра­вяме към детето – как го гледаме, как му влияем и как го променяме. Във филма аз го превръщам във вълшебство: едно толкова крехко дете, толкова чувствително, че погледът на околните го обръща непрекъснато от момче в момиче през една вихрушка.

Как реши да е от момче в момиче?

Заради моята борба с брат ми някога. Дали аз съм толкова момче, колкото и той, въпреки че не се занимавам с момчешки неща – с химия и с ма­тематика, а се занимавам с рисуване и съм с дълга коса.

Ама това са просто комплекси!

Те са част от детството. Което не ми е попре­чило да имам щастливо детство – цветно, шарено, градено с любов, без никаква агресия. Сега, през моето родителство, много внима­вам как се обръщам към децата си.

Ако претендираш да си артист, това е част от работата ти – да се дялкаш непрекъснато, да гледаш какво има в тебе надълбоко. Това го наричаме потапяне в нещата, които правим.

Първите ти два филма са не само финансово неза­висими, но и заявяват едно различие от систе­мата, на общоприетото, като че ли са израз на някакъв бунт. Чувстваш ли се някакъв знамено­сец на независимостта? Защото и други правят филми без подкрепата на държавата, но те имат друга цел — търсят въз­вращаемост или голяма публика.