Аз си представях как ти си първо илюстратор, после ставаш рекламист, след това по естествен път стигаш до киното… Обаче не е така. Всичко това върви паралелно. Киното ли е крайната цел?

Няма крайна цел. Продължавам да вървя на­пред в тъмното. Киното не е по-инте­ресно от илюстрацията, то е друг из­раз, способ да разказваш.

Не го ли правиш все пак за публиката, за зрителите?

Да, но с желанието да намеря отговор, ди­алог и да видя, че някаква група хора ме възприемат.

Все едно колко голяма – дали трима или три хиляди?

В Дома на киното е имало прожекция на „Дър­веното езеро“ с пълна зала и правосто­ящи отстрани, но съм го показвал и в Габрово пред двама човека. Не е също­то, но на мен ми остава еднакъв спомен. Двете неща са емоционални по различен начин. Показвал съм филмите си в До­брич в кино „Икар“, там бяхме 10 души, спря токът и го превърнахме в дискусия.

Киното не е ли по-удовлетворяващо от илюстрацията? Там трудно можеш да хванеш хората, които я виждат.

В илюстрацията оставаш по-само­тен и като контакт с публика­та. Въпреки че има вече възмож­ност за фестивали и срещи, но си остава по-тихо изкуство, по-интимно. Никой няма да вземе и да разглежда илюстрациите ми в зала пред 100 души.

Може ефектът ù да е по-силен, откол­кото като гледат филма ти. Обаче ти пък не се интересуваш от това.

Не мога да кажа, че не се интересувам. Но не ми е самоцел някой да каже „големия режисьор Ясен Григоров“ или „Великия“. Може пък да ме е страх да си го призная. Въпросът, който най-много ме обърква, е защо правя тези неща. Някой път ги пра­вя и напук. Защото никой няма пра­во да ми каже, че не мога.

Като бях малък, баща ми извика един ху­дожник, който живееше в блока ни, за да оцени дали ставам за худож­ник. Той дойде с едно таке, седна, разгледа нещата и каза „Това дете не става“. Баща ми вика, ето, чу ли го, художникът каза, че ти не ставаш.

По същия начин и системата няма право да ми каз­ва: „Не можеш!“. Аз не правя нещо във вреда на тая система, не е бунт или убиване на хора. Работя в паралелна, моя система, доколкото мога.

Нещата, които правиш, имат стойност на бунт.

Защото ги правя напук на тези правила, които трайно функционират.

„Дървеното езеро“ държи зрителя на ръба да си из­лезе.

Хората, дето ги снимахме, и те така бяха…

Манипулатор си.

Манипулатор и хитрец. „Дървеното езеро“ е на­правено с инструментите, които имах в тоя момент.

Ако сега би го направил по друг начин ли щеше да изглежда?

Сега няма да го правя, защото сега не ме вълнува по този силен начин.

Особено визуалната част на филма ти има голям ефект, защото работиш в рекламата.

Аз определям снимането на реклами като трени­ровки. Сега „Лили рибката“ трябваше да го заснемем в 24 снимачни дни заради бюджета и ако нямах културата на снимане от рекла­мите – в която най-често снимаме за един ден една реклама, нямаше да се получи. И дру­го – бързите решения. Рекламата ти отнема възможността да се колебаеш. Така че взимаш решения, следваш ги и на другия ден си сър­баш попарата. После има одобрение от кли­ента – това също е много стресиращо. Всич­ки тези елементи от процеса реално са един режисьорски фитнес.

„Лили рибката“ е приказка и за малки, и за големи. Но все пак вероятно е по-лесно разбираема за малките, отколкото за големите?

Когато написах сценария, още специализирах в НАТФИЗ при Людмил Стайков. И той е пър­вият му четец, извън моя близък кръг. Докато снимах реклами, операторът Мартин Дими­тров ми каза „Време е да отидеш в НАТФИЗ“. Абе викам, какъв НАТФИЗ на 35-6 години, той обаче много настоя, че ще бъде полезно. В крайна сметка аз положих изпита за специа­лизанти и с голямо отегчение и недоверие отидох. И буквално на петата минута Стай­ков ме отнесе някъде другаде и започнах да си мечтая и да чакам като малко дете часовете при него. Изключително ценно време, което ни зареди. Контактът с него е много пре­чистващ.