„Да танцуваш Бетовен“
то неистово търси изход от неуютността на славата и до края на дните си жадува обич. „Мария и Калас“ и „Мстислав Ростропович“ са филми за музиката не защото са филми за музиканти или защото музиката присъства, движи и вълнува, преплетена в сюжета. И в двата портрета всъщност музиката е главният герой – тази мощ, която оставя белези, изгражда мирогледи и променя съдбата на онези, които са ù се посветили.
„Jam Session“ е тъкмо разказ за проекциите на изкуството върху личността, която го създава и за изкуството, движено от личностите. Продуцентката Мария Ландова открива в лицето на Николай Иванов-ОМ събирателен образ на динамиката в начина на живот, разсъждението и светогледа. Макар присъствието на този музикален полиглот, художник, реставратор, приключенец и мислител да е доминиращо във филма, режисьорът Борислав Колев е избягал от фаворизирането на една фигура. Полетът над границите е неговото вдъхновение. В случая конкретизацията на разказа преминава през проекта „Болкан Кхан“, който събира в експлозивно звуково кълбо вглъбеността на Николай, вихрените цигулкови дипли на Венци Такев и задъханите пулсации на Скилър – световния шампион по бийтбокс. Макар в живота те да нямат допирни точки, а в диалозите си да бягат по различни писти, понякога дори без да стигнат до унисон, музиката ги прави единна сплав. Талантът на Борислав Колев да рисува личности, съдби и мирогледи и тук отново е в силата си. Дал си е и мимолетна роля във филма – с тъмни очила, отдръпнат на задната седалка в колата на път за поредното турне, той е мълчаливият свидетел на разговори, които не направлява и уж минават покрай ушите му. Но в крайна сметка думата е негова и посланието е ясно: високото нито е толкова високо, че да не го достигнеш, а ниското все може да го преживееш. Понякога и шареното е хармония. И не без значение – това е честен филм, който е наситен с колорит без да експлоатира различността, пиперливостта на фразата и „странностите“ на ромския етнос. Затова и така органично стои простодушното възмущение на Венци Такев „Абе, ти му свириш на уше, а той си чете вестник! “Сигурно Венци Такев не би се обиждал, че някой може да слуша музика, докато чете вестник, храни се или извършва други прозаични дейности, ако знаеше, че тъкмо французинът Ерик Сати, за когото „музиката бе начин да направи света по-дълбок“, специално е „изобретил“ musique d’ameublement. За Сати „музиката за обзавеждане“ е „като светлината и тя трябва да създаде вибрации“. Неуловим в своята чудатост и многостранност, авторът на „Гимнопедии“, на фойерверкния екзотичен „Парад“ – балета по Кокто и с декори на Пикасо, но и на симфоничната драма „Сократ“ по Платон, възраждаща гръцкия дух,
Сати е композиторът, който сменя като ръкавици творческите си маски. Изненадва с обрати и екстравагантност. Но създателите на „Satiesfictions – разходка с Ерик Сати“ Ане-Катрин Пайц и Юлиан Табаков не се и опитват да подреждат, каталогизират или формулират явлението Сати. Просто създават свое авторско творение – графично, но и пъстро, остроумно, тълкувателно, понякога самоирично подражателно. Традиционните интервюта с експерти се редуват с театрализирани клавирни изпълнения, пресичат се с анимация и квази реклами, ситуират музиката в преднамерена тържественост, а после изненадващо сменят локацията с басейни, фабрики, складове, гари.
За всяка от приумиците на Сати може да се роди отделен филм. Денди, бохем, подобие на бюрократ и чиновник, влюбен, но и самоизолиран, самотник, който пише писма сам до себе си, отшелник в „Шкафът“ – малка квартирка, в която не допуска гости. Авторите на филма умело дърпат конците на многобройните проявления и образи на антигероя и антизвездата. И в крайна сметка събират тази причудливост и разпиляност в обобщаващото внушение: Сати ни даде възможност да бъдем такива, каквито искаме да бъдем. Естетски, с финес и усет за мярка, сътворен с фантазия и размах, „Satiesfictions – разходка с Ерик Сати“ е може би категоричният отговор за самостойната творба, за която Щокхаузен апелираше.
Да проследиш фестивала „Маstеr оf Аrt“ в музикално-танцовата му секция е красиво приключение, изпълнено с познание, провокативност, наслаждение, изпълва с идеи и вдъхновява. Обгръща публиката в прегръдка, както учителят на Кент Нагано някога бе обяснил какво е „тенуто“. Стартът бе силен с филма на Аранча Агире „Да танцуваш Бетовен“ – достоен поклон към Морис Бежар и неговата отдаденост, творчески замах и философска обоснованост в хореографското тълкуване на музиката. Този филм, показан сякаш нарочно на откриването, зададе критерий за цялата серия по-нататък. И фестивалът го отстоя.