автор: Елена Драгостинова
Прегръдка като за „тенуто“
MASTER OF ART
„Музиката е за всички. Елитарното отношение към нея, според мен, е като червен плащ за бик. Ние, музикантите, трябва всеки ден наново да демонстрираме, че класическата музика има нещо общо с реалния живот на хората и че има допирни точки с тях. Музиката е единственият стимул, който е способен да активира целия ни мозък наведнъж. Детството ми показа, че класическата музика не се нуждае от образована буржоазия. Нуждае се просто от един човек, който е способен да разпали у другите ентусиазъм за нея.“
Кент Нагано припознава себе си в този „един човек“. Авторите на документално кино за музика също припознават себе си като двигатели на разбирането, приобщаването и разпалването на ентусиазъм.
Тезисите, върху които се гради филмът „Мисията на Кент Нагано“, са всъщност и опората на музикалната програма на фестивала „Маstеr оf Аrt“. А може би и на целия спектър от кинопрограми, които разказват, обясняват, сближават. Откакто е затворил капака на пианото, създателят на фестивала Найо Тицин продължава да търси свои пътища към аудиторията, които водят до многообразието от прочити на изкуството и в крайна сметка отварят сетивата на аудиторията. За да намери и тя своя ключ към непознатото, дори плашещото със своята привидна недостъпност.
„Всяка новост предизвиква дискомфорт“ – казва Нагано. И се залавя първо да накара аудиторията да се заинтересува. „Ние трябва да продължаваме да доближаваме музиката до хората, докато те не намерят своя път към нас.“
Вдъхновяващите думи на Кент Нагано биха изглеждали празни като лозунг, ако филмът за неговата мисия не доказваше, че прочутият диригент търси начини да сближава аудиториите с музиката чрез конкретни действия: в работата си с Монреалския симфоничен оркестър, на пулта в Хамбургската опера, в програмата „Музика за деца“ в Монреал Север. Географията на неговата посветеност е обширна, а действието тече на приливи и отливи. Спира се ту върху мащабните проекти в тяхната чаровна репетиционна непълнота, ту следва блясъка на концертната зала, ту се отдръпва във вглъбения разказ за детството, учителя, църквата – трите фактора, според него, за въвеждане в изкуството. Спомените на големия Нагано за детството са изведени като обосновка за неговата днешна мисия. Трогателно е връщането назад към първите стъпки в солфежирането – като изкачване, прескачане и слизане по дървената стълба (също като метода на Борис Тричков у нас). Нагано разказва и за това как любимият му учител обяснява сложния за обяснение термин „тенуто“ с една топла прегръдка. Запомнена завинаги. Да, Нагано иска да изнесе музиката навън. Но, както потвърждава филмът, смисълът на усилието е да върне публиката отново в концертната зала – по-знаеща и заинтересована. Понякога това се случва и чрез сърдечността в човешкото общуване. Ключов е епизодът, в който децата пристъпват в концертната зала, плахи и смутени, но щом виждат своите приятели – музикантите, които дни наред са имали занимания с тях в детската градина в Монреал Север, атмосферата е стоплена. И сетивата, и душите се отварят. Това е моментът, чрез който режисьорите Надя Френц и Инге Кльопфер по вълнуващ начин на свой ред потвърждават чрез творбата си: мисията има смисъл. В Канада „Нагано“ е проект