автор: Елена Драгостинова

Прегръдка като за „тенуто“
MASTER OF ART

„Музиката е за всички. Елитарното отно­шение към нея, според мен, е като червен плащ за бик. Ние, музикантите, трябва всеки ден наново да демонстрираме, че класическата музика има нещо общо с реалния живот на хората и че има допирни точки с тях. Музиката е единственият стимул, който е способен да активира целия ни мозък наведнъж. Детството ми показа, че класи­ческата музика не се нуждае от образована бур­жоазия. Нуждае се просто от един човек, който е способен да разпали у другите ентусиазъм за нея.“

Кент Нагано припознава себе си в този „един човек“. Авторите на документално кино за музи­ка също припознават себе си като двигатели на разбирането, приобщаването и разпалването на ентусиазъм.

Тезисите, върху които се гради филмът „Ми­сията на Кент Нагано“, са всъщност и опората на музикалната програма на фестивала „Маstеr оf Аrt“. А може би и на целия спектър от кинопрограми, които разказват, обясняват, сближават. Откак­то е затворил капака на пианото, създателят на фестивала Найо Тицин продължава да търси свои пътища към аудиторията, които водят до много­образието от прочити на изкуството и в крайна сметка отварят сетивата на аудиторията. За да намери и тя своя ключ към непознатото, дори пла­шещото със своята привидна недостъпност.

„Всяка новост предизвиква дискомфорт“ – казва Нагано. И се залавя първо да накара аудито­рията да се заинтересува. „Ние трябва да про­дължаваме да доближаваме музиката до хората, докато те не намерят своя път към нас.“
Вдъхновяващите думи на Кент Нагано биха изглеждали празни като лозунг, ако филмът за не­говата мисия не доказваше, че прочутият дири­гент търси начини да сближава аудиториите с музиката чрез конкретни действия: в работата си с Монреалския симфоничен оркестър, на пулта в Хамбургската опера, в програмата „Музика за деца“ в Монреал Север. Географията на неговата посветеност е обширна, а действието тече на приливи и отливи. Спира се ту върху мащабните проекти в тяхната чаровна репетиционна не­пълнота, ту следва блясъка на концертната зала, ту се отдръпва във вглъбения разказ за детство­то, учителя, църквата – трите фактора, според него, за въвеждане в изкуството. Спомените на големия Нагано за детството са изведени като обосновка за неговата днешна мисия. Трогателно е връщането назад към първите стъпки в солфе­жирането – като изкачване, прескачане и слизане по дървената стълба (също като метода на Бо­рис Тричков у нас). Нагано разказва и за това как любимият му учител обяснява сложния за обяс­нение термин „тенуто“ с една топла прегръдка. Запомнена завинаги. Да, Нагано иска да изнесе музиката навън. Но, както потвърждава филмът, смисълът на усили­ето е да върне публиката отново в концертна­та зала – по-знаеща и заинтересована. Понякога това се случва и чрез сърдечността в човешко­то общуване. Ключов е епизодът, в който децата пристъпват в концертната зала, плахи и смуте­ни, но щом виждат своите приятели – музикан­тите, които дни наред са имали занимания с тях в детската градина в Монреал Север, атмосфе­рата е стоплена. И сетивата, и душите се отва­рят. Това е моментът, чрез който режисьорите Надя Френц и Инге Кльопфер по вълнуващ начин на свой ред потвърждават чрез творбата си: мисията има смисъл. В Канада „Нагано“ е проект