В Тибет пък ползвали за свирене (като рогове) големи морски охлюви, наричали ги дун кар (dung gkar)3. А в Южна Африка се изхитрили да примам­ват китовете по време на морски лов с келп хорн (kelp horn)4 – инструмент направен от кафявото морско водорасло „келп“, появило се преди повече от 5 милиона години.

Хилядолетия наред – дали като древна бой­на тръба, ловджийски или пощенски рог, корната битувала под открито небе. Във Франция я на­ричат cor de chase (ловджийски рог), италанският инструмент е corno (което също значи „рог“), а немското Waldhorn направо си значи „горски рог“. Цели семейни работилници се специализирали в майсторене на рогове (horns) от метал. А благо­родниците ги и разкрасявали. Днес по света има запазени старинни валдхорни, при вида на които сърцето на застрахователя забива учестено, а вашето просто ще си спре:

Корните звучали навсякъде – по време на лов, на празник или – изписани като същински произ­ведения на изкуството – на дворцов концерт. На разположение на изпълнителя били само тонове­те от естествения хармоничен (обертонов) ред на инструмента, теоретично 12–13 на брой, от които само 6–7 – използваеми

А всички извън натуралния ред, ако се осмеле­ли да ги ползват, постигали, като „пренастрой­вали“ с ръка тези от натуралния5. Да не забравя да ви кажа – на корна се свири с лявата ръка, а дяс­ната се слага вътре в корпуса (и до днес е така!) и с нея освен на интонацията можем да влияем и на тембъра. Това са средства, недостижими за дру­гите медни инструменти и за инструментите въобще.

Вярно, в началото, корната се появявала в ор­кестъра рядко и само в характерна „ловджийска“ роля. Но от началото на 17. век композиторите започнали да ù възлагат по-отговорни музикални задачи. Което пък дало мощен тласък на конструктивното ù развитие, което, както казахме, не спира и днес. В самото начало за всяка тоналност музикантите имали различна (отделна) валдхор­на6 и внушителната колекция от инструменти на корниста на сцената била като на набора от ки­тари на съвременните рок-легенди. После корната се сдобила със сменяема главна тръба, която про­меняла и основния строй. Но и това не било лесна работа. В началото на 19. век опитали с механизми, наречени пистони; те пък се оказали неудобни. До­като най-накрая през 1813 г. двама германци – кор­нистът Блюмел и механикът Щьолцел7 изобретили (незвисимо един от друг) вентилите. И после заед­но ги патентовали. Така корната се сдобила първо с два, а после и с три вентила с клапи и станала хроматична, т.е. – вече нямало неизсвиряеми тоно­ве в рамките на звуковия ù обем.

И като се почнало: конструирали т.нар. двой­на корна – две хроматични корни в едно, с клапа за превключване (следите ли – четвърта подред кла­па!). Свиренето станало още по-изразително и