Владимир Джамбазов

С името на композитора Владимир Джамбазов обик­новено се свързва основополагането на електрон­ната музика в България. Но той е и дългогодишен валдхорнист в Софийската филхармония. Завър­шил и двете специалности във Висшето училище “Folkwang” в Есен, Германия, Джамбазов композира солова, камерна и симфонична музика, музика за те­атър, кино и електронни медии и произведенията му се изпълняват на най-престижните световни музикални форуми в Европа, Северна и Южна Америка и Далечния Изток. Негова авторска музика са издава­ли лейбъли в България, Германия и САЩ, концертирал е в над 40 страни по света и е носител на десетки международни награди, сред които Втора награда на конкурсa на IHS в САЩ и два пъти – Голямата награда на Международния конкурс за симфонична композиция „Джаз в 7/8” (2012) и „Рапсодия в 7/8“ (2013).

Започне ли някой любопитен приятел да ме разпитва за валдхорната, или, както кратко я на­ричаме – корната, знам, че пак ме чака емоционален разговор с дълги обяснения, някъде по средата на който събеседникът ми най-вероятно ще се от­каже – или неразбрал и объркан, или дълбоко убеден, че нещо го поднасям. И наистина – как да повяр­ваш, че един от най-древните музикални инстру­менти в света, достигнал днес почти съвършено технологично ниво, продължава да се развива и – още по-неразбираемото – как така когато компо­зираш за корна мислиш в строй* „до“, пишеш ноти­те в строй „фа“, а изпълнителят после ги свири в строй „си бемол“, но ги мисли във „фа“!… И всичка­та тази вече над 200-годишна музикална литера­тура за корна – в строеве „Фа“ „Ми“ „долно Си“, „Ми бемол“ „долно До“, „Ре“ „горно До“… абе, във всякакви възможни строеве?…

Да. Корната е обвита в мъгла от загадъчност и тази мъгла с времето ама хич не става по-пре­одолима. Напротив: така гъста е, че дори днес немалко професионални композитори фатално се изгубват в нея.

НО СПОКОЙНО, НЕКА ВСЕ ПАК ВИ РАЗКАЖА ВСИЧКО, ТОКУ-ВИЖ ВЗЕМЕ, ЧЕ ТОЗИ ПЪТ СЕ ПОЛУЧИ!

Да започнем с лесното и хубавото: ако тър­сите дума, която да обедини в едно „музикален инструмент“ и „красота“, тя е (във върховете на класацията!) „валдхорна“. Заради изумително елегантния вид на инструмента с най-омайни извивки, заради невероятно богатия му топъл и изразителен тембър, наподобяващ човешки глас и не на последно място – заради скъпите мета­ли в сплавта, от която корната се изработва: на основата на мед и никел, но в някои модели – с до 92% чисто сребро, а в по-специалните – и до 4% злато!

Ето я. Не е ли прекрасна?

Но бъдете готови да чуете за тази красавица и вицове като този: „Наричат корната „божест­вен инструмент“, защото преди всяко нейно соло всички в оркестъра се кръстят“. Ха-ха-ха, много смешно. Иде реч за фалшивите тонове, за „киксо­вете“. Е, може и да е било така в стари времена. Но тогава валдхорната била твърде несъвърше­на. Първите корни били натурални, т.е. – нямали никаква механика (вентили) и изглеждали като тези:

И понеже това е началото на приказката, трябва да ви кажа нещо важно, изходна точка в проумяването същността на валдхорната: Валдхорната се различава от всички ос­танали музикални инструменти.

… ето, започва се! Вече се подсмихвате. Ама, разбира се, че всеки инструмент се различава от останалите, не това имам предвид! А това, че корната се различава фундаментално от остана­лите. И ако човек не проумее това, няма шанс да проумее самия инструмент.

Обърнали ли сте внимание какво има на ембле­мата на Българските пощи?

Кръг с изправено лъвче в средата. Хайде сега погледнете пак кръга, но и извивките около него. На какво ви приличат? Точно така: това е една стилизирана корна – предшественик на съвре­менната валдхорна. Или съвсем общо казано рог. Пощенски рог.