Дори напротив – полупразната сцена, запъл­нена със загатнат реквизит, деисторизира сценичната реалност, прави я абстракт­на и проницаема. Прекрасният текст на Зорин губи своите фактологични очертания и се превръща в проекция на извечния сюжет за поредното из­гонване от поредния Рай…

“Варшавска мелодия“, фото – Владимир Кудрявцевла

В спектакъла се чувства юношеската свежест на „Раз­мразяването“, усещането, че животът предстои, че той е красив и пълен с радости, че всички живи са „щастливци“, както Виктор, който, след „някаква си половин година в болницата“, е дотичал на своя­та първа любовна среща. Геро­ите са проядени от конкрети­ката и ужасите на историята. В младежките им сърца, пълни с копнежи, с вяра, с любов, все още бродят призраците на смъртта, насилието и жесто­костта. „Войната завърши“ повтарят като заклинание Геля и Виктор и същевременно чувстват, че краят на страха не е настъпил съвсем, че „на­всякъде лежат граници, грани­ци, граници“, които отделят хората един от друг.

Голомазов открива един сигурен контрапункт на ис­торическия баласт на текста. И това е музиката. Още първите ноти от Концерта за пиано № 2 на Шопен, съче­тани с прекрасния декор от трептящи струни, променят атмосферата на спектакъ­ла, правят героите ефирни, нежни, безплътни… Това са звуците, в които се ражда любовта.

“Варшавска мелодия“, фото Владимир Кудрявцев

И сякаш най-важните думи в спекта­къла ще бъдат заменени с музика. След първата целувка двамата младежи ще затанцуват своя любовен танц пак под звуците на прелюдия на Шопен. И сякаш няма нищо по-подходящо като музи­кален съпровод от нея за стилизираната полка на Геля и модернис­тичния казачок на Виктор… Смислите на историческата досто­верност неочаквано се разтварят и преместват в някакви други измерения, които са етически, а не исторически… И пак Шопен ще звучи, когато Виктор ще обуе новите обувки от Радом на краката на Геля, признавайки с това, че той не е „просто победител“, а е завинаги победен от „гордата по­лякиня“, от нейната женственост, достойнство и несъвършено руско произношение.

Един от най-разтърсващите моменти на спектакъла е „танцът“ на Геля и Виктор в нового­дишната нощ под звуците на песента на Изабела Юриева „Ты помнишь наши встречи“. Това довоен­но танго сякаш обгръща героите в своето мело­драматично звучене и изличава войната, и ги спа­сява от абсурда на настоящето. Под тези звуци те дори нямат сили да танцуват, а внимателно крачат един до друг, етикетно облегнати, едва докосващи се. Но Геля бързо ще пресече това заб­вение с признанието, че тази музика не отговаря на нейната вътрешна мелодия. И тогава за първи път ще запее. Само за Виктор. Ще запее друга пе­сен – от прохождащата европейска естрада, от