Автор: Наталия Няголова

“ЗА ЗАБРАНА НА БРАКОВЕТЕ МЕЖДУ ГРАЖДАНИ НА СССР И ЧУЖДЕНЦИ“

“ВАРШАВСКА МЕЛОДИЯ“ В „ТЕАТЪРА НА МАЛАЯ БРОННАЯ“

Великолепният текст на Леонид Зорин от 1967 година, превъплътен повече от 90 пъти в съ­ветския и руски театър, е написан година преди Пражката пролет и представя абсурдността на един от сталинските закони от 15 февруари 1947 година – „За забрана на браковете между гражда­ни на СССР и чужденци“. Историята на полската студентка Геля и съветския студент Виктор, преминали като юноши през ужасите на Втората световна война и разделени от жестоките аб­сурди на сталинизма, се превръщат в драматур­гична присъда над „Железния век“. Зорин е едно от най-ярките имена на литературата на „Размра­зяването“. И неговите текстове носят всички отличителни особености на драматургията на 60-те – интерес към проблемите на младия човек, лирически интонации, нравствен максимализъм. В пиесата на Зорин е ярко очертан така нужният за авторите шестидесетници модел на психологи­зация на историята, на промяна на оптиката към епохалните катаклизми, на свеждане световните катастрофи в личностни драми. Виктор и Геля са огледални персонажи спрямо друга известна двой­ка от пиесите на „Размразяването“ – Тома и Алек­сандър Илин от „Пет вечери“ на А. Володин, които обаче имат далеч по-щастлива сюжетна съдба, доколкото текстът е написан почти десетиле­тие преди този на Зорин – през 1958 година.

“Варшавска мелодия“, фото Владимир Кудрявцев

Това е все още зората на Размразяването, когато из­пълнената с идеологически и нравствени надеж­ди съветска интелигенция вярва, че произволът и насилието са останали завинаги в миналото. През 1967 (след процеса срещу Бродски, след разгроме­ната изложба на авангардистите, след заклеймя­ващите срещи на Хрушчов с интелигенцията) ге­роите на Зорин са лишени от щастлива развръзка и володинският финал „Само да няма война“ вече не е ключ към споделено и спо­койно бъдеще. Режисьорският прочит на Сергей Голомазов на сцената на „Театъра на Малая Бронная“ подхожда към текста изклю­чително внимателно, макси­мално запазвайки неговата цялост. И като че ли поста­новката е изградена в напъл­но реалистичен дух. Но това е само илюзия. Ако в облеклото на Геля (Юлия Пересилд) може да бъде разчетена вярност към бита на следвоенните години, то костюмът на Виктор (Да­ниил Страхов) е явна стили­зация на тема „завърнал се от фронта“. Над гимнастьорката и военния брич героят е обле­чен в изискана кожена курт­ка, която по-скоро напомня за безупречния грижливо изгра­ден външен вид на героите в съвременните сериали, посве­тени на Гражданската и Вто­рата световна война – „Госпо­да другари“, „Исаев“, „Бялата гвардия“, „Контрибуция“… Това е търсена условност, знак на знака, който създава ефект на „отстранение“ и дискредити­ра историческия колорит.

“Варшавска мелодия“, фото Владимир Кудрявцев

В целия спектакъл исто­рията, въпреки конкретиката и драматизма си, остава някак далечна, безплътна, неосеза­ема. И оскъдният декор никак не допринася за нейната убедителност.