Интервю на Биляна Ангелова с Хайнер Гьобелс
Човек има чувството, докато слуша творбите ви, че се изплъзва от капана на ума и изпада в състояние, подобно на медитация. Това ли е вашето основно послание?
Ако знаех какво е посланието ми, нямаше да правя толкова сложни творби (ахахаха). Действително в пиесите ми постоянно присъства несъзнаваното. То съставлява по-голямата част от творчеството ми. Понякога самият аз съм силно изненадан накъде ме отвежда.
Имате ли източници на вдъхновение? Откъде започват творбите ви?
Източникът винаги е различен за мен. Може да е картина, снимка, понякога книга, или пък среща с артист, изпълнител, композитор, група. Много често е добър ансамбъл – както в случая, когато работех със Словенския момичешки хор, или пък с Хилиард Ансамбъл и Ансамбъл Модерн. Наистина началото на всяко вдъхновение е различно и това за мен е чудесно, защото не искам да повтарям себе си.
Как постигате в творбите си усещането за хармония и сливане с източника?
Да, за съжаление това усещане не може да се случи в реалността, ако човек не се грижи. Това е свързано с осъзнато усилие и немалко труд. В процеса на работата ми като композитор и режисьор е същото – целта е в музиката и в цялата творба да се създаде нова, артистична реалност. Това не може да се постигне, ако пишеш на масата, ако не мислиш за цялото театрално пространство, за взаимоотношенията между компонентите. Формата и внушението на музиката са резултат от цялостното взаимодействие. Светлина, звук, декор, изпълнител, музика… Лично аз непрекъснато променям йерархията на елементите, за да създам баланс помежду им – и винаги започвам от нула. Обикновено постигам този баланс на принципа на опита и грешката.
Какво бихте казали за баланса визуално отсъствие – акустично присъствие?
Мисля, че в театъра прекалено много доминира визуалното присъствие. Визията ограничава въображението. Акустичният потенциал има силно предимство – когато слушаш музикално произведение или творба на слушалки и използваш потенциала на акустично присъствие, внушението влиза директно в тялото ти, а също така, от друга страна, имаш свободата за неограничено визуално въображение. Това е стъпка нагоре, която се опитвам да постигна в театъра – да запазя безкрайния потенциал на музиката. Бихте ли ни разказали повече за “Surrogate for piano, percussions and voice” – впечатляваща за мен творба. Как възникна първоначалната идея?
Всъщност първоначално творбата е написана за голям оркестър – оркестър от 80 души – и е част от произведение, наречено Surrogate cities. Едва преди две години направих съкратената версия за една финландска пианистка, Лаура Микола. Наистина фантастична пианистка. Така че всичко от оркестровата идея е синтезирано в триото за пиано, глас и ударни. С други думи, интензитетът е повишен спрямо оригинала. Пиесата е писана по много важна за мен творба – новелата „Градове заместители“ на Хуго Емертън.
Пиесите ви са универсални с това, че успяват да съберат в себе си многопластово внушение, което всеки слушател превежда във въображението си по свой начин… Как се случва това свободно, неконтролирано поле на преживяване, което определя творчеството ви?
Мисля, че като не се опитвам да бъда много умен. Като не се правя на повече от другите. Да изтъкваш на публиката колко много фантазия имаш, е грешка, която много често се прави в театъра. Както и в операта – за съжаление там непрекъснато се случва, дори с цената на това да се отиде срещу композитора, за да се видят нечии идеи. Повечето режисьори мислят, че знаят как се случва всичко. Как се движи светът. И налагат своята интерпретация. А аз не знам… Наистина не знам. И споделям необяснимото, непознаваемото с публиката. Оставям пространство всеки да си отговори.
Ще Ви помоля да ни разходите малко из полетата на тази естетика на отсъствието…
Вероятно приемате голяма част от творбите ми като музикални произведения, написани с музикална концепция, например като контрапукт