Интервю на Биляна Ангелова с Хайнер Гьобелс

Човек има чувството, докато слуша творбите ви, че се изплъзва от капана на ума и изпада в със­тояние, подобно на медитация. Това ли е вашето основно послание?

Ако знаех какво е посланието ми, нямаше да правя толкова сложни творби (ахахаха). Действи­телно в пиесите ми постоянно присъства не­съзнаваното. То съставлява по-голямата част от творчеството ми. Понякога самият аз съм силно изненадан накъде ме отвежда.

Имате ли източници на вдъхновение? Откъде започ­ват творбите ви?

Източникът винаги е различен за мен. Може да е картина, снимка, понякога книга, или пък сре­ща с артист, изпълнител, композитор, група. Много често е добър ансамбъл – както в слу­чая, когато работех със Словенския момичешки хор, или пък с Хилиард Ансамбъл и Ансамбъл Мо­дерн. Наистина началото на всяко вдъхновение е различно и това за мен е чудесно, защото не искам да повтарям себе си.

Как постигате в творбите си усещането за хармония и сливане с източника?

Да, за съжаление това усещане не може да се случи в реалността, ако човек не се грижи. Това е свър­зано с осъзнато усилие и немалко труд. В про­цеса на работата ми като композитор и режи­сьор е същото – целта е в музиката и в цялата творба да се създаде нова, артистична реал­ност. Това не може да се постигне, ако пишеш на масата, ако не мислиш за цялото театрално пространство, за взаимоотношенията меж­ду компонентите. Формата и внушението на музиката са резултат от цялостното взаимо­действие. Светлина, звук, декор, изпълнител, музика… Лично аз непрекъснато променям йе­рархията на елементите, за да създам баланс помежду им – и винаги започвам от нула. Обик­новено постигам този баланс на принципа на опита и грешката.

Какво бихте казали за баланса визуално отсъствие – акустично присъствие?

Мисля, че в театъра прекалено много доминира визуалното присъствие. Визията огранича­ва въображението. Акустичният потенциал има силно предимство – когато слушаш музи­кално произведение или творба на слушалки и използваш потенциала на акустично присъст­вие, внушението влиза директно в тялото ти, а също така, от друга страна, имаш свободата за неограничено визуално въображение. Това е стъпка нагоре, която се опитвам да постигна в театъра – да запазя безкрайния потенциал на музиката. Бихте ли ни разказали повече за “Surrogate for piano, percussions and voice” – впечатляваща за мен творба. Как възникна първоначалната идея?

Всъщност първоначално творбата е написана за голям оркестър – оркестър от 80 души – и е част от произведение, наречено Surrogate cities. Едва преди две години направих съкра­тената версия за една финландска пианистка, Лаура Микола. Наистина фантастична пиа­нистка. Така че всичко от оркестровата идея е синтезирано в триото за пиано, глас и ударни. С други думи, интензитетът е повишен спря­мо оригинала. Пиесата е писана по много важна за мен творба – новелата „Градове заместите­ли“ на Хуго Емертън.

Пиесите ви са универсални с това, че успяват да съ­берат в себе си многопластово внушение, което всеки слушател превежда във въображението си по свой начин… Как се случва това свободно, неконтролирано поле на преживяване, което определя творчеството ви?

Мисля, че като не се опитвам да бъда много умен. Като не се правя на повече от другите. Да из­тъкваш на публиката колко много фантазия имаш, е грешка, която много често се прави в театъра. Както и в операта – за съжаление там непрекъснато се случва, дори с цената на това да се отиде срещу композитора, за да се видят нечии идеи. Повечето режисьори мислят, че знаят как се случва всичко. Как се движи светът. И налагат своята интерпретация. А аз не знам… Наистина не знам. И споделям не­обяснимото, непознаваемото с публиката. Ос­тавям пространство всеки да си отговори.

Ще Ви помоля да ни разходите малко из полетата на тази естетика на отсъствието…

Вероятно приемате голяма част от творбите ми като музикални произведения, написани с музикална концепция, например като кон­трапукт