Автор: Теодора Стоилова
А грамадата расте пак
Невидимо, тайно,
И камъни върху нея
Фърчат непрестайно;
Че когото Бог накаже,
Светът не прощава,
Че кой много търпи, тегли,
Много отмъщава. /1/
В момента можем да кажем, че българското кино изживява Ренесанс. Вярно, този Ренесанс е крехък, нежен и уязвим, но все пак е Ренесанс. В последните години успехите на български филми от престижни фестивали в чужбина зачестяват. Например филмите „Безбог“ (2016, реж. Ралица Петрова) и „3/4“ (2017, реж. Илиан Метев) имат награди от фестивала в Локарно, „Посоки“ (2017, реж. Стефан Командарев) е селектиран в „Особен поглед“ на фестивала в Кан и др. Нашата критика в голямата си част утвърди успехите на тези филми с различни национални награди. В същото време има и филми, които се превърнаха в истински хитове сред публиката, чийто успех е съизмерим с успеха на американските блокбастъри. През 2017-а година няколко пъти те оглавяваха нашия боксофис: „Воевода“ (2017, реж. Зорница София), „Бензин“ (2017, реж. Асен Блатечки), „Възвишение“ (2017, реж. Виктор Божинов) „Дъвка за балончета“ (2017, реж. Станислав Тодоров-Роги). Обаче така и няма филм, който да съчетава и двата успеха – фестивален навън и зрителски у нас. Първите се провалят с гръм и трясък в боксофиса, към тях няма зрителски интерес („Безбог“ има едва 1996 зрители, „Урок“ има 4161) /2/. Тук „Посоки“ би могъл да се посочи като приятно изключение, защото има селекция от фестивала в Кан през 2017, а има и приличен брой зрители (36491). Обаче дори да приемем, че е донякъде изключение, той не може да обърне статуквото.
Филмите с най-много публика нямат награди от престижни фестивали, обикновено дори не са селектирани, и обратното. Причините за това са много и са интересни, в случая тези факти са важни, за да се открои на техния фон изключителният успех на един филм от 30-те години на XX век, който бележи победа и сред критиката, и сред публиката. Критиката е изцяло покорена. Разбира се, става дума за българската критика, тъй като по това време Кан и Берлин дори не ги е имало на конкурсната филмова карта. Първият международен европейски филмов фестивал е този във Венеция, открит през 1934 г. Филмовият фестивал в Кан функционира като международен от 1947, в Локарно от 1946, а този в Берлин от 1951. Но и успехите сред българската критика никак не са маловажни. Особено в онези времена. Успехите сред публиката – също. Зрителите на филма пълнят тогавашните салони буквално с години, на няколко етапа.
Става дума за филма „Грамада“ от 1936 на режисьора Александър Вазов, по едноименното произведение на Иван Вазов.
Отново в полза на „Грамада“ искам да направя още едно сравнение. В момента в България има държавно финансиране за производство и разпространение на филми. Чрез ИА Национален филмов център годишно се разпределят около 13 милиона лева за игрално, документално и анимационно кино. Освен това днес съществува и възможността за финансиране чрез спонсорство и продуктово позициониране. И двете възможности предизвикват честото недоволство на голяма част от киногилдията, но, макар недостатъчни и оплювани, субсидиите съществуват и са от изключителна важност за българското кино. През 30-те години държавни субсидии за кино не съществуват, поне не като нещо постоянно и регулирано, не и такива, каквито ги знаем днес. Въпреки това „Грамада“ е произведен с голям бюджет. Ще стигнем по-подобно и до този въпрос, но нека първо погледнем какво се случва с българското кино