Грамаданският успех на „Грамада“ и „черната овца“ на рода Вазови

В момента можем да кажем, че българското кино изживява Ренесанс. Вярно, този Ренесанс е крехък, нежен и уязвим, но все пак е Ренесанс. В последните години успехите на български филми от престижни фестивали в чужбина зачестяват. Например филми­те „Безбог“ (2016, реж. Ралица Петрова) и „3/4“ (2017, реж. Илиан Метев) имат награди от фестивала в Локарно, „Посоки“ (2017, реж. Стефан Командарев) е селектиран в „Особен поглед“ на фестивала в Кан и др. Нашата критика в голямата си част утвърди успехите на тези филми с различни национални на­гради. В същото време има и филми, които се пре­върнаха в истински хитове сред публиката, чийто успех е съизмерим с успеха на американските блок­бастъри. През 2017-а година няколко пъти те огла­вяваха нашия боксофис: „Воевода“ (2017, реж. Зорница София), „Бензин“ (2017, реж. Асен Блатечки), „Възви­шение“ (2017, реж. Виктор Божинов) „Дъвка за балон­чета“ (2017, реж. Станислав Тодоров-Роги). Обаче така и няма филм, който да съчетава и двата успеха – фестивален навън и зрителски у нас. Първите се провалят с гръм и трясък в боксофиса, към тях няма зрителски интерес („Безбог“ има едва 1996 зрители, „Урок“ има 4161) /2/. Тук „Посоки“ би могъл да се посочи като приятно изключение, защото има селекция от фестивала в Кан през 2017, а има и приличен брой зри­тели (36491). Обаче дори да приемем, че е донякъде из­ключение, той не може да обърне статуквото.

Филмите с най-много публика нямат награди от престижни фестивали, обикновено дори не са селек­тирани, и обратното. Причините за това са много и са интересни, в случая тези факти са важни, за да се открои на техния фон изключителният успех на един филм от 30-те години на XX век, който беле­жи победа и сред критиката, и сред публиката. Кри­тиката е изцяло покорена. Разбира се, става дума за българската критика, тъй като по това време Кан и Берлин дори не ги е имало на конкурсната филмо­ва карта. Първият международен европейски фил­мов фестивал е този във Венеция, открит през 1934 г. Филмовият фестивал в Кан функционира като международен от 1947, в Локарно от 1946, а този в Берлин от 1951. Но и успехите сред българската кри­тика никак не са маловажни. Особено в онези време­на. Успехите сред публиката – също. Зрителите на филма пълнят тогавашните салони буквално с годи­ни, на няколко етапа.

Става дума за филма „Грамада“ от 1936 на режи­сьора Александър Вазов, по едноименното произве­дение на Иван Вазов.

Отново в полза на „Грамада“ искам да направя още едно сравнение. В момента в България има дър­жавно финансиране за производство и разпростра­нение на филми. Чрез ИА Национален филмов център годишно се разпределят около 13 милиона лева за игрално, документално и анимационно кино. Освен това днес съществува и възможността за финанси­ране чрез спонсорство и продуктово позициониране. И двете възможности предизвикват честото недо­волство на голяма част от киногилдията, но, макар недостатъчни и оплювани, субсидиите съществу­ват и са от изключителна важност за българското кино. През 30-те години държавни субсидии за кино не съществуват, поне не като нещо постоянно и регулирано, не и такива, каквито ги знаем днес. Въпреки това „Грамада“ е произведен с голям бюджет. Ще стигнем по-подобно и до този въпрос, но нека първо погледнем какво се случва с българското кино