да се направи, че не съществува, но е и тази част, коя­то разяжда душите ни в човешки план и страната ни в национален план. Той живее във всеки от останали­те персонажи, във всеки един, който е пристъпил в театралния салон, а въпросът е качествата или не­достатъците му ще предпочетем да развием.

„Аферата с мъртвите души“ е спектакъл, който се базира на похвата „театър в театъра“, напомняйки за Пиранделовата пиеса „Шест лица търсят автор“. Актьорите от казанлъшкия театър са заставени да посрещат и разговарят със зрителите, сякаш чакащи да получат своята роля – ентусиазирани и разучава­щи. От тези бързи и хаотични диалози, провели се на случаен принцип, зрителят бързо и забавно бива във­лечен и подготвен за предстоящата история.

Преди да започне спектакълът аз бях поканена от актьора Петър Петров да участвам в афера, по не­гови думи – „ще измамим много хора, но ще спечелим много пари“. Естествено, за да бъда активен зрител и съучастник в актьорската задача, се съгласих, поех риска да бъда част от тъмна сделка за много пари. Така аз също продадох своята душа – несъзнателно, поради любопитство, за да бъда част от играта…

Тандемът, който е създаден между гостуващите актьори Явор Борисов, Димитър Живков и актьори­те от казанлъшкия театър, носи усещането за ця­лостен и завършен спектакъл с премерена доза сво­бода за актьорите, която позволява разнообразяване на ролите и импровизация. В „Аферата с мъртвите души“ има над седемдесет и шест персонажи и без изграждането на този тандем и такт представле­нието нямаше да носи този силен заряд. От друга страна, Димитър Живков е от актьорите с ярък ко­медиен талант, който може чрез изражение и инто­нация да те заблуди, че е възрастна дама, млад бунтар или помешчик в Н-ска губерния. Освен ролята на Гогол, Димитър Живков играе над десет коренно различни и характерни персонажи, като бързо и органично ус­пява да се превъплъти и създаде усещането, че у нас съществуват качествата на Чичиков, но у нас живее и Гогол, който сам пише съдбата. Една от интересните, но недоразвити според мен режисьорски идеи е въвличането на кукли в действието. На моменти този ход е по-скоро, за да се създаде усещане за мнозинство, за общност, какви­то са гражданите на Н-ска губерния, но за жалост така изглеждащи и стоящи бездушно излъчват по-скоро неправдоподобност. За да се случи намерението на режисьора, трябва да се потърси характер и да се вдъхне душа на куклата, защото на този етап изглеждат като по­хабен дървен материал. За разлика от този случай, за ретроспекцията на детството на Чичиков е използвана въжена кукла, която ярко и ха­рактерно, дори и без думи, обрисува нелеката съдба на героя. В тази сцена зрителят си дава много отговори за действията на Чичиков, обяснява си недостатъците му, способността му да се приспособява и получава това, което иска.

Точно тук се проявява идеята за „общността срещу злодея“, но определението за злодей придобива съвсем други измерения, а общ­ността далеч не е невинна. Общността е колективният образ, който е готов да обвинява и сплетничи, макар самият той да има вина и без­съвестно да е участвал в същите тези престъпления. Естествено много по-лесно е да бъде обвинен един, да бъде наказан и така исто­рията да приключи щастливо, но историята никога няма да приключи щастливо, защото хората, които обвиняват, носят у себе си недос­татъците на злосторника. Докато клюките за измамника се прена­сят от ухо на ухо и се видоизменят, в желанието си да останат чисти след съучастието си, героите започват буквално да се оплитат в лъ­жите си чрез бели ластици, които се разполагат по широчина и дъл­бочина на сцената. Хубаво е, че в морето от изразни средства, любо­питни подходи и динамична актьорска игра сценографията на Теодора Лазарова е ненатрапчива и чрез въжетата, които разделят сцената на две, създава усещане за случване в момента, за импровизация, каква­то е и идеята на спектакъла – всичко да се случва в главата на Гогол.

В края на представлението, когато си се насладил на отдавна ча­кания добър спектакъл с послание и усет към публиката, монологът на Чичиков, който се присъединява отново към зрителите, придава горчив вкус, но не в устата, а в душата, заради отдавна настаналата пустош. Всеки от нас е убил малко от душата си, за жалост, въпро­сът е дали ще позволим измамността да завладее и останалата част от нас или ще дадем всичко от себе си да променим света около нас, да развием тази част, която сама пише съдбата си.

„Аферата с мъртвите души“ по Гогол, драматизация и поста­новка – Мартин Киселов, сценография – Теодора Лазарова, Станислав Станев, Общински театър „Любомир Кабакчиев“, Казанлък