Това, че филмите имат отделен живот, ми хрумна за пръв път през 1970 година. Бях се върнал от Москва, където завърших кинорежисура, с дипломната си работа „Бъчварят” по „Изпит” на Хайтов. Филмът бе взел награда на фестивала в Оберхаузен (тогава Западна Германия) и аз гордо го показах на Хайтов. Под мишницата си (буквално се изразявам) стисках сценарий по „Козият рог” и само очаквах да чуя добра дума за „Бъчварят”, за да си поискам „Козият рог”. Хайтов гледа, хареса, каза добрата дума, но не направи пауза, в която аз да вметна съкровеното желание, а продължи разсъдливо:

– Хубав е филмът – повтори той, – но е на руски. Колко е дълъг?
– Двайсет и шест минути – казвам.
– Сега ти ще направиш един „Изпит” на български. Да е един час дълъг. Вече има друга една новела готова. „Гола съвест”. Ще ги съберем в един филм.
– Как?! Да правя пак „Изпит”? Но филмът вече съществува! – рекох аз спонтанно. – Филмът си има…
– Награда ли? – прекъсна ме Хайтов. – И новият „Изпит” ще има.
– Не… Филмът има биография – изтърсих аз.
– Помисли си – каза ми Хайтов.
И ние се разделихме.

„Няма какво да му мисля! – ядосвах се аз на ум. – Филм по „Изпит” вече има!.. Толкова неща изживяхме, докато го снимахме…”

Точно тогава за пръв път осъзнах, че всеки филм има свой живот. Не говоря за живота му по екраните – зрители, критици, тълкувания, статии… Говоря за другия живот на филма, за оня, който не е запечатан на лентата. За оня живот, който се случва по време на снимки. Или след това. За хората, които са замесени – или в създаването на един филм, или в неговото спасяване, че дори и в неговото поругаване.

Едно пояснение, което се отнася до личното притежателно местоимение в заглавието: „ моите филми”. Аз не обичам, когато в началните надписи се изписва :” Един филм на…” Филмът не е само на режисьора, той е и на всички, с които го е работил. Аз не помня кои хрумвания са мои, а кои на сътрудниците ми. Ако пиша в този текст „моите”, то е само заради неувереността в собствената памет. Това си спомням аз, а може би друг ще си спомни нещо съвсем различно. Паметта не е исторически документ, тя избира от миналото онова, което й харесва. Или което й е изгодно…