ваш собствената си ценностна система, в това как правиш нещата и на първо място – как се отнасяш със семейството си и с хората изобщо. На Изток смятат, че колкото и велики да са постиженията ти, ако не си добър и мъдър човек, значи си нищо.

  1. Историята на персонажите деволюция или еволюция на концепцията за семейството е?

Изглежда като еволюция, но в действителност не е. Семейството винаги е било най-малката клетка на обществото и точно тя носи света. Това е мяс­то, където да си щастлив с любим човек или с лю­бими хора. За мен няма значение дали са двама, трима или повече, нито от какъв пол са. Ако се чувстват добре заедно, значи всичко е наред. Ако отглеждат децата си с обич и децата са щастливи, значи от­ново всичко е наред. Скоро гледах филм за създателя на полиграфа Уилям Марстън, който е и създател на най-известната комиксова героиня Жената-чудо. Още преди век той създава едно прекрасно семей­ство с две жени, с които живее до края на живота си, и тримата заедно отглеждат четирите си деца. Знам, че това все още звучи странно на съвременния човек, но мисля, че точно екзотичността на подоб­ни истории показва колко пъстър и свободен може да бъде светът. Когато пиша за тези граници на сво­бодата и личния избор, имам чувството, че ставам по-толерантен и по-съпричастен; искам и читате­лите ми да се чувстват по този начин. Едно обще­ство е толкова по-цивилизовано колкото повече са свободите, които дава на гражданите си. Ако тряб­ва да допълня едно прастаро правило, то ще звучи така: „Не съм съгласен с това, което казваш или пра­виш, но съм готов да дам живота си, за да имаш пра­вото да го казваш и да го правиш.“

  1. Откъде дойде вдъхновението за този сюжет – реални лица или събития намират отражение в романа?

Исках да напиша артистичен роман, роман-роля – както се казва. И да използвам този „графичен“ стил на разказване, защото мисля, че той е изключително обективен и литературен. Частично го бях използвал в два мои предишни романа и бях пленен от него, мно­го особен е, не оставя възможност за никакви „под­кожни тлъстини“ на написаното, много добре го усе­щах. Това ми помогна да изразя по-добре главния герой, „да вляза в обувките му“ – както казват актьорите. Иначе героите ми са плод само на въображението, не познавам такива в личния си живот. Е, Донатела Версаче с обезобразеното си от пластични операции лице нямаше как да не ме вдъхнови за тази Донатела в романа – винаги съм се питал какво има под такива съсипани и гротескни лица, как живеят хората с тях, какво чувстват. А второстепенните герои просто след това си дойдоха сами – те обикновено са ми лю­бимите, защото няма нужда да ги развивам, но този път някои от тях израснаха и на места „отнеха шо­уто“ на главния герой… Беше страхотно творческо преживяване, за пръв път се чувствам толкова удо­влетворен след завършването на роман.

  1. С оглед на горното, „Жестокостта е апетит за живот“, пише Антонен Арто, а животът винаги е нечия смърт. Наместването ни в живота е вид жестокост, към нас и към другите, зло или добро, но винаги пълно с жестокост. Наместването е действие. В този ред на мисли, освен роман–роля, може ли да бъде разглеждан „Тяло под роклята“ и като „театър на жестокостта“?

Това, което е написал Артонен Арно, не е вярно. Да, наместването в живота е действие, и поняко­га наистина си принуден да бъдеш жесток, но това е най-лошият начин да намериш мястото си и той е само един от многото; въпрос на личен избор е. А „Тяло под роклята“ не е театър на жестокостта, а на копнежа за вътрешен мир и на търсене на смисъла на живота. Борис извършва ужасяващи неща и още като дете се прощава с невинността си, но никога не престава да обича, никога не губи човечността си. Не се подвеждайте по някои живописни сцени – имам навика от време на време да използвам кон­траст, за да подскажа това, което искам.

  1. Каква реакция/чувство от страна на читателя след прочитане на романа би бил за вас най-го­лемият ви комплимент?

Има много начини, по които могат да се чувстват читателите ми, но ако трябва да предпочета едно, то е, че не искам да останат разочаровани и излъ­гани. Най-големият комплимент за мен винаги е бил, когато читателят е разбрал романа ми и иска да го прочете още веднъж.

  1. Ако трябва да перифразирам романа и индук­тивно да стигнем до по–голямото: има ли пол ли­тературата?

Всичко идва от начина, по който жените и мъжете мислят и говорят, защото той е показателен и за начина, по който пишат. Има психологически из­следвания, които са доказали, че когато един мъж говори пред две групи – едната от мъже, другата – от жени, обикновено и двете групи го разбират. Когато обаче една жена говори пред същите гру­пи, жените я разбират, а мъжете – невинаги. Же­ните имат нещо като свой „мета“-език, който понякога е неразбираем за нас, мъжете – бързото и необяснимо прескачане от тема на тема, сякаш ненужното подсилване на емоцията и чувствата, прекалената обстоятелственост, желанието да се обговори абсолютно всичко и т.н. Странното е, че невинаги жените писателки звучат така и са достатъчно ясни, за да бъдат разбрани от всич­ки. В същото време почти няма мъже, които да пи­шат като жени, но има доста жени, които пишат като мъже – не мога да обясня защо е така. Поня­кога, но много рядко, има пълен баланс между двата типа писане в един писател – за мен поне това са Ан Тайлър и Майкъл Кънингам… Има нещо интерес­но, свързано с тази тема и с романа ми „Тяло под роклята“, едно мое налудничаво намерение, което може би за жалост нямах куража да реализирам. По­неже винаги съм търсил начини нещата да станат както трябва, без значение какво ще ми струва това, докато работех над романа, си мислех, че ще е страхотно епилогът да бъде написан не от мен, а от Елена Алексиева (страшно харесах на­времето „Рицарят, Дяволът, Смъртта“, блестяща работа…), защото завършекът на книгата – при­знавам си го – изискваше женска ръка. Сцената и диалозите бяха от такова естество, че трябваше да им придам друг блясък, нещо типично женско, за което прекрасно знаех, че не е във възможностите ми, въпреки съветите и присъствието на съпруга­

та ми. В много отношения съм краен човек, не се спирам пред нищо, за да напиша книгите си как­то смятам за правилно, но този път почувствах, че ще прекаля и се отказах. Но и до ден-днешен си мисля, че идеята не беше лоша и романът щеше да спечели.

  1. Във времена, в които обществените теми от особено значение се обсъждат предимно в со­циалните мрежи, е интересен вашият отказ от Facebook например. Има ли някаква конкретна причина?

Предпочитам да живея в тишина и уединение, защото така се чувствам добре, а и не оби­чам да говоря много. Имам дом и семейство, страстта ми да пиша си е все същата както в началото, а като прибавим към това фи­лмите, четенето на книги и още няколко дребни хобита и задължения, не остава време за друго. Единствено чрез елек­тронната си поща поддържам онези контакти, които са необходими за съ­ществуването ми като социално живот­но. Доволен съм и от издателство „Сие­ла“, което вече десет години публикува романите ми и няма от какво да се опла­ча. Просто искам още много от същото… Иначе не смятам, че Facebook е нещо лошо. Просто хората са различни и имат нужда от различни неща.

  1. Написахте „Лятото на неудачниците“ с посвещение на „Димитър Паунов – писател от изчезнал вид“. Тази година Димитър Па­унов си отиде, какво си отиде заедно с него от вас?

Стана ми тъжно, че един такъв талант си остана неглижиран. Но аз имам това, което имах и преди: неговите три кратки романа от 80-те и за мен писателят Димитър Паунов си е все така жив. Не успях да се срещна с него лично, дори не зная как изглежда, не сме били близки или познати, така че всичко си е по старому. В изкуството смъртта на твореца е относително понятие.