да разкажеш една история само с конвенциона­лен език. Трябва да прочетеш много неща за темите в книгата си, да разбереш научната им основа, след това социалната и психологическата. Така ставаш по-уверен, знаеш за какво пишеш, можеш да интер­претираш, можеш да играеш като актьор, можеш да показваш необичаен поглед върху някои аспекти. Така и текстът става по-задълбочен, по-интере­сен, по-ефектен. Писането на романи е всъщност съчетаването на технически и творчески подход. Техническият е структурирането на романа и съ­ответните проучвания, а творческият е стилът, който избираш, съчетан с литературните ти ка­чества. В действителност е много сложно изпъл­нение, с което, ако успееш да се справиш, накрая всичко за читателя изглежда ясно и подредено. Об­мислянето и предварителната подготовка са много изтощаващи, защото имаш чувството, че създаваш нещо напълно ново от познати елементи. Но поня­кога, докато ровичкаш из информацията, някакъв детайл отключва въображението ти и цяла част от книгата ти се открива – сякаш си видял злат­на монета в лопатата си. Когато започвах да пиша „Къщата на Клоуните“ имах затруднения, докато в едно мразовито утро баща ми влезе в апартамента ми, погледна към замразените „на цветя“ прозорци и каза: „Като намазани с магнезиев сулфат са!“ И вед­нага видях образа на самотния алхимик в книгата, който пише за странното си семейство; беше клю­чов елемент. За образа на Донатела в „Тяло под роклята“ ми помогна едно красиво съчетание: докато ровех из модните списания, за да намеря нещо, по те­левизията вървеше някакво предаване и една от по­канените жени беше облечена в ефектен панталон, покрит с миниатюрни метални пластники, боядиса­ни в черешов цвят. И когато водещият не можа да устои и я попита за него, тя се засмя и каза: „Гъзар­ски панталони, нали? В цвят черешово злато!“ И вед­нага видях моята героиня в тези панталони! А жена в такива панталони няма как да не те изненада след това! Така едновременно с проучванията се натък­ваш на неща, които ти помагат, дооформят образи­те или направо ти ги дават цели! За съжаление неви­наги това, което намираш, може да те удовлетвори. Ако има за какво да завиждам на западните писатели, то е, че могат да си позволят някои неща, които аз не мога: Кен Фолет например събира осем от най-из­тъкнатите историци в Англия в една стая, за да прочетат поредния му исторически роман и да пре­цизират всички факти – разбира се, срещу огромни хонорари; Иън Макюън пък плаща на хирург, за да при­съства в продължение на две години на операциите му; Артър Хейли навремето бе въвел формулата 3 + 1 + 1 за писането на романи: 3 години проучване, една година писане и една година редактиране. Един от очакваните негативни ефекти при проучванията е, че всъщност съвсем малка част от тях влиза в ра­бота, може би около 70% остава неоползотворена, защото все пак един роман не е научна разработка. Ето и нещо интересно от моите проучвания за „Тяло под роклята“, което не влезе в книгата: 22% от па­циентите на пластичната хирургия са мъже!

  1. В „Тяло под роклята“ няма просто еднопланово изграден характер. Нищо там не е само добро, да не говорим, че подозирам как с най–голяма лю­бов е изграден най–„отвратителният“ характер в книгата – лелята. Имам чувството, че този път сте надникнали до дъното на човешката душа – как­во има на дъното?

Образът на „отвратителната“ леля Лео всъщност е най-трагичният, но съм сигурен, че ако бях предоставил романа на няколко актриси, всичките до една щяха да искат да изиграят нейната роля, а не на някоя от другите героини. Знам, че аз като писател винаги търся човешките измерения на литературните си образи – никой не е само лош или само добър; и в живо­та е така. Но има и нещо друго, нещо, което вероят­но ще ви порази: да, обичах леля Лео, докато пишех за нея, страдах с нея, бях чудовище заедно с нея. И си ми­сля, че ако някой наистина е отвратителен, това не е тя, а аз: защото в желанието си да покажа драмата ù и че тя също е човешко същество – че е страдала, че е чувствала, че е имала мечти, аз не ù оставих друг избор, освен да бъде толкова ужасна… А по въпроса какво има на дъното на човешката душа, мисля, че от­говорът не е сложен: дълбоко в себе си – в най-дълбо­кото – ние, хората, сме много крехки, раними и нежни и всички имаме отчайваща нужда да обичаме и да ни обичат. Но по една или друга причина го крием и с вре­мето тази нужда бавно избледнява и изчезва.

          8. Докато в „Лисицата“ един мъж и една жена се срещат, в „Тяло под роклята“ те се срещат в едно тяло, едно сърце.                 Трудно ли беше сливането на „анимата“ и „анимуса“ и кой от двамата – Борис или Бориса – е „Doppelgänger“-ът?

Борис и Бориса са близнаци, всъщност оттам започ­ва всичко. Още от раждането си Борис непрекъснато се вижда като жена, защото винаги е заедно с Бори­са – така границата между половете изтънява още от детството му и това прави превръщането му в жена някак по-очаквано и по-естествено. До края на романа Бориса остава някак завоалирана, по-зага­дъчна, всъщност само чрез Борис се докосвах до нея. Имах чувството, че през цялото време той мисли непрекъснато за нея, обичта му е едновременно от­чайваща и вероятно малко патологична – но той си има само нея, сякаш сърцето му е оставено в нейни­те гърди и той го следва с ума си и с инстинктите си. Тя е различна от него, по-уверена в усещанията и чувствата си. Тя носи нежността в себе си, а той я няма – поне не като момче, и затова непрекъснато я търси в нея. Тя е по-голяма отвътре от него; като храм с цветя е; по-зряла е за по-важните неща. Той е по-действен, по-умен, но тя е по-мъдра. Сложно е… Имах желанието с този роман да разбера по-добре жените и сега си мисля, че съм се обогатил не тол­кова интелектуално, колкото емоционално.

  1. В края на „Лисицата“ убиецът сам разкрива истината, подобна изповед имаме и в „Тяло под роклята“. Сякаш истината е ценността, която най-плътно присъства в цялото ви творчество, а съвестта е единственият съдник. Но какво разби­рате под това понятие?

Смятам, че каквото и да прави човек, трябва да е чист пред съвестта си – това е най-важното от­ношение. Без него няма вътрешно равновесие, а без вътрешно равновесие няма нищо. За съжаление цен­ностната система на обществото и ценностната система на един зрял човек обикновено са различни. И оттам произтичат някои трагедии, а и някои ко­медии. За мен истинският успех в живота не е в това колко си известен, какви пари си спечелил и колко по­следователи имаш в Instagram, а в това доколко след­