- Във времена, в които Истанбулската конвенция не е приета дори от Конституционния съд, думата „джендър“ разделя обществото на два полюсни лагерa, а толерантността е обезобразена в гротеска, излиза ваш роман, в който мъж сменя доброволно пола си поради силното чувство на вина, което изпитва. Какви реакции мислите, че ще предизвика „Тяло под роклята“?
Не съм имал за цел да разисквам с романа си подобни проблеми – той беше завършен около осем месеца преди Истанбулската конвенция и е посветен на женската природа и на човешката душа. Но е очевидно, че по един или друг начин ще бъде интерпретиран като част от този социален феномен. Така че очаквам доста реакции в тази насока, но за мен ще са важни онези, които разглеждат романа предимно от литературна гледна точка, а не от социална или като опит за скандал.
Иначе проблемът за джендър стереотипите трябваше да бъде по-добре обяснен и изяснен в медиите, защото хората инстинктивно се плашат от всичко, което не разбират или е различно от тях самите; това е иманентен страх, има го у всеки. И все пак, въпреки многото дебати и медийни конфликти, смятате ли, че някой може да ви попречи да се обличате както искате, да работите каквото искате и да живеете с когото искате в България? Аз мисля, че не.
- Какво целите да събудите у читателя с една такава хомогенна смес от теми, потенциално скандални за съвременното българско общество?
За мен не съществуват скандални теми нито в живота, нито в литературата. Писателят трябва да има мислене на психиатър, който не съди пациентите си, а само ги наблюдава и анализира, иначе става назидателен и предсказуем. Всъщност се опитвам да извлека от човешкия си опит и от въображението си оргинална идея и да я пресъздам максимално добре. Мотивацията ми на писател винаги се е движила от едно-единствено желание: да разказвам драматични истории, които показват отношението ми към най-важните неща в човешкото съществуване. Конкретно романът ми „Тяло под роклята“ стана малко по-ексцентричен, отколкото очаквах, но това е ефект, който не мога да контролирам, а и не искам. Ще бъда доволен, ако развълнувам читателите си поне дотолкова, доколкото аз самият се вълнувах, докато пишех книгата. Но не обещавам чудеса.
- Смяната на пола не е съвсем непознат сюжет в литературата – като се започне с „Метаморфози“ на Овидий, мине се през „Орландо“ на Вирджиния Улф и се стигне до „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис. Все пак, тези промени са били някак природно заложени или пък само засегнати, що се отнася до социалното положение като в излезлия съвсем наскоро „Остайница“ от Рене Карабаш. В „Тяло под роклята“ обаче промяната е осъзната, целенасочена и включваща хирургическа интервенция. Умишлена ли е безвъзвратната промяна?
Смяната на пола винаги ме е удивлявала, тя е нещо напълно сюрреалистично, а аз обичам да пиша за такива неща. Прочел съм доста научна литература по темата и мога да кажа, че не препоръчвам на никого да си сменя пола, защото чисто физически това е огромно предизвикателство, с което малко психики могат да се справят. Статистиката в това отношение е ужасяваща: повечето от хората със сменен пол след това правят опити за самоубийство, особено трансжените. В България към 2011 година официално има само седем души със сменен пол, сега вероятно са около стотина. Затова мисля, че темата е по-скоро екзотична, отколкото скандална. Героят ми няма колебания, а и неговото решение е продиктувано и от няколко други важни фактора, включително и убийство, и изборът му изглежда колкото екстравагантен, толкова и логичен. За мен полът и човешкото тяло нямат значение в този роман, въпреки че привидно са на преден план.
- „Тяло под роклята“ е предимно роман на трансформациите. Всеки един от героите преживява промяна под една или друга форма. С кого от тях обаче ви беше най–трудно да се справите? Чия история беше най–трудна за изграждане?
Всеки един роман трябва да бъде роман на трансформациите, на израстването, на помъдряването, на търсенето и намирането. Иначе от героите в книгата най-труден за изграждане бе образът на Донатела. Тя се доближава до някои доста модерни женски архетипове, „вървеше по ръба им“ – както се казва. Но някак успях да запазя усещането за нея, че е сериозна личност, преживяла много трудности. А и накрая признанието ù за бебето, което е имала, изравни статуса ù спрямо другите герои.
- В романа има и доста смърт. Невинаги физическа, понякога съвсем незабележима за невнимателното читателско око. Самоотричането на Борис – до такава степен не е в състояние да живее в кожата си, че решава да смени кожата си. Мислите ли, че тази втора кожа оставя белези? Възможно ли е превръщането в нещо трето?
Поне от това, което научих, пишейки романа си, мисля, че никога един мъж не може да се превърне изцяло в жена, нито една жена – в мъж. Всъщност странното е, че Борис се превръща в нещо трето: в сестра си Бориса и в онази част от себе си, която се е освободила от греховете си в миналото. Така надмогва пола си и се усъвършенства. Една от причините да напиша романа бе увереността ми, че ние, мъжете, трябва да се учим от жените. И то не за да станем по-женствени, а по-цялостни като личности. Жените са по-градивни в социално и в лично отношение, по-дисциплинирани, по-търпеливи, по-толерантни и водят по-здравословен начин на живот – и това е най-малкото, което мога да кажа за тях. Ние, мъжете, трябва да спрем с „тестостеронните си войни“ и да разберем от жените кои неща са най-важни в живота ни. И после, заедно с тях, да го изживеем.
- В книгата има доста медицински термини, факти. Явно сте направили серозно проучване. Разкажете ни малко повече за това.
В романите ми има проучвания от всякакво естество – това за мен е абсолютно задължително. Не можеш