Вероятно на пръв поглед изглежда, че току-що отво­рената тема е много встрани от разказа за създаването на една културна асоциация между България и Швейцария, но понякога ми се струва, че нещата са по някакъв, често не­разбираем начин, дълбоко свързани…

А сега – обратно в Българево

Юли 2004 година

Продължавам с първата среща с…

КОРИН

(КОРИН ВАЛКЕР-ВЕБЕЛ, ИСТОРИК И ЛЮБИТЕЛ МУЗИКАНТ, ПИАНИСТ)

И до ден днешен ТЯ заема много специално мяс­то в сърцето ми. Един много, много ценен човек, за срещата с когото съм изключително благодарна на съдбата. И до ден-днешен Корин е на абсолютно особен статут в ценностната ми система.

Корин беше в див възторг от срещата си с България. Възторг от всичко – храна, море, слънце, хора… Беше си накупила от пазара в Каварна индийски рокли; махна очилата, спусна косата си и тръгна боса. Един ден каза, че като умре, иска да я заровят някъде из Калиакра или поне да разпръснат праха ù в морето от там някъде.

Повечето от пианистите на лагера в Българе­во бяха от нейната частна школа по пиано в Же­нева. Стоеше на всички мои уроци. Помагаше ми с превода, по-малките не знаеха английски и тя пре­веждаше моите указания и изисквания на френски.

След концерта Корин дойде при мен и каза: „За 4 урока ти направи с тях неща, които там те не правят и за 4 месеца! Ела, когато ти е удобно в Женева да чуеш и ос­таналите ми ученици“. Разменихме си е-mail-ите, но до следващото лято никой не потърси никого… обикно­вено така става…

2005

И така, под палещите лъчи на добруджанското слънце, в изпръхналото Българево, следващия юли отново ме събра с поредната швейцарска група. Този път искаха да свирят САМО българска музика. От мен отново се очакваше да ги поведа към не­ясния и никога незавършен ритъм на „Ръченицата“ или „Пайдушката“. И този път, освен провеждане на уроци, ми се наложи да правя аранжименти според броя, уменията и инструментите на младите ме­раклии, опитващи се да свирят тази неквадратна музика.

Отново потече музикално-образователно пла­жен режим и финален концерт, на който отново се изсипа цялото село – очакващо събитието щастли­во и усмихнато…

… по време на лагера често някоя леля минаваше да ос­тави пъпеш, диня, буркан цветен мед или прясно изпечена домашна питка или катми „за децата“…

ЖЕНЕВА

През ноември 2005 вече отидох. Всяка година – през май и ноември Корин организира традиционен концерт на класа си. През първото си появяване в Женева тогава и аз свирих. По тяхно изрично жела­ние – българска музика.

После чух всички ученици. Спомням си много добре как Корин си записваше много подробно впе­чатленията и препоръките ми към всеки. Избирахме репертоар, обсъждахме идеи за участия в конкурси.

На пролет отидох пак. Следващата есен пак…

… Покрай контактите ми с учениците започнах да се за­познавам с разни хора. Нови хора и далеч не само швейцар­ци (Женева е едно твърде интернационално място). Мили, съпричастни, споделящи хора. Покрай все по-интензивните си срещи с тях започнах да добивам представа от живота и функционирането на обществото там. Научих страшно много неща! Съвсем различни от тези, които научих след многогодишния си престой в Гърция (Убедена съм, че Евро­па е разделяна съвсем изкуствено на Изток – Запад, докато нейният естествен „вододел“ е Север – Юг).

Научих много за Задружността!

За Чувството за общност!

За Отговорността!

За Толерантността!

За усещането, че „не си сам“!

Започнах да мисля как да сме си полезни. Така или иначе много опции нямах – България няма нищо по-конвертируемо от изкуството си. И от млади­те хора, занимаващи се с изкуство, които, повяр­вайте ми, нито с такова ниво, нито в такова коли­чество присъстват на запад.

Тогава за пръв път ми дойде идеята за…