късняха и резултатите.

Първоначално Влади беше наела, а по-късно и купи нужните ни пиана. Беше ангажирала читалището на село Бъл­гарево, където разполагахме с още два полуживи инструмента. Освен уроци правех най-разнообразни аранжименти с цел всички участници да бъдат анга­жирани балансирано, да свирят заедно и най-вече ВСИЧКИ да участват на за­ключителния концерт.

Той – заключителният концерт на участниците – ще остави зави­наги незабравим спомен у мен – и то не толкова заради свиренето им, кол­кото заради реакцията на хората от селото. Влади беше направила няколко афиша за концерта, планиран за по­следната вечер. Разлепихме афишче­тата из цяло Българево. Вечерта се случи нещо абсолютно неочаквано за мен. В уречения час цялото село, бук­вално ЦЯЛОТО село, започна да приижда към двора на Влади. Не мога да забравя как тези хора, стояли цял ден преви­ти в градините си, се бяха пременили с белите си официални блузи, рязко контрастиращи със загара на кожа­та им. Всички носеха столове и редяха редове в двора на Влади, където пък децата пърхаха нетърпеливо около импровизираната сцена, украсена със свещички и цветя. Всички бяха толко­ва щастливи…

…а аз усетих как в мен започна да се отваря едно огромно пространство с въпро­си, на които не можех да си отговоря…

ДА! Тези хора с вечни мазоли по ръцете, с изкривени, понякога безвъзвратно дефор­мирани от работа крайници, имаха нужда от класическа музика!

… Съвсем наскоро завършилият проект „Музиката на Европа“, реализиран в камерна зала „България“ в София ми потвърди отново тази теза…, но това е друга тема. Всъщност не знам дали е чак толкова „друга“…

Село Българево, юли 2004. След концерта на швейцарските участници в музикалния лагер в селото.