СЛЕД СВЕТОФАРА НА КАВАРНА ИЛИ КАК СЕ ПРАВИ АСОЦИАЦИЯ ЗА КУЛТУРА
Борислава Танева е пианист, камерен изпълнител, педагог, композитор и организатор на музикални събития. Активната й роля в съвременния културен живот в България и чужбина я определя като успешен широкоспектърен музикант.
Професор по пиано в НМА „Проф. Панчо Владигеров”.
Изнася майсторски класове и концертира в Европа, Израел, Сингапур, Бразилия. Лауреат на международни конкурси по пиано, камерна музика и композиция в България, Италия, Япония, Гърция, Люксембург.
Нейни ученици многократно са отличавани на международни и национални музикални форуми и конкурси. Редовно е канена за член на жури на европейски музикални конкурси.
Борислава Танева е основател и член на швейцарско- българската асоциация за култура SBAC. Носител е на наградите „Златно перо“ „Кристална лира“. Основател на фестивала за съвременна клавирна музика „Пианисимо“.
Основен инициатор на проекта „Музиката на Европа“, отличен с наградата на София в област „Музика“ през септември 2018г.
Лондонското издателство „Musica ferrum” издава нейните пиеси за пиано.
Някъде преди лятото на далечната 2004, съвсем неочаквано получих покана да преподавам пиано на летен лагер за деца и младежи от Швейцария. Искрено ме учуди локацията – лагерът щеше да се проведе в село Българево, отвъд последния символ на урбанизацията в североизточна България – Светофарa в Каварна. Стори ми се странно, някак „непрофесионално“ – как така хем ще ходят на плаж, хем ще свирят и то̀ в условия на адаптация от лъскавия, луксозен, осигурен и донякъде „стерилен“, според балканските ни представи, живот в Женева към скоростта на времето, навиците, звуците и миризмите на истинското българско село.
В крайна сметка любопитството ми „как аджеба“ ще сработи подобна форма на обучение надделя и приех. И така се озовах в напечена лятна Добруджа – щедро залята от безбожно вкусни пъпеши, дини, домати и всякакви земни блага… … дали някога ще осъзнаем, че Рога на изобилието се е изсипал и продължава да се изсипва върху тази наша – принадлежаща на човеци площ. Наред със Светлината и Топлината по тези места това е Дар и Благодат даден Свише…
Над всичко властваше една безбрежна нега, сред която сякаш от небето бяха спуснати десетина деца – с цвят на блед морков. В следващите дни трябваше да извървя с тях няколко крачки в неясния и никога несвършващ път на Музиката. Комарите, мухите и жегата правеха задачата ми още по-странна…
И така – над прашните улици на добруджанското село се понесоха организирани (а понякога и не чак толкова организирани) звуци от класически инструменти.
ВЛАДИ
(ВЛАДИСЛАВА КИСЕЛОВА, ВИОЛОНЧЕЛИСТ)
Идеята и организацията за музикално-образователната ваканция на швейцарските деца в България беше на Влади.
Познавам Влади от 1977, когато и двете учехме в софийското музикалното училище. „Онова време“ се беше развихрило по отношение на все по-ранно и по-ранно професионално музикално образование. Спомням си ясно как по високите квадратни стълби в сградата на тогавашното музикално училище на „Оборище“ 5, буквално лазеха почти 3-годишни деца, мъкнещи като мравчици инструменти, по-големи от самите тях. Моят „асамблейски“ набор беше първият, приет да учи редовно общообразователно обучение в СМУ (тогава училището така се казваше) от 4. клас – само по една паралелка от випуск, най-избрани от избраните.
По ирония на съдбата „пилотния“ експеримент – нашият клас, се състоеше само от момичета. Випускът на Влади беше една година след нашия.
Бяхме само по двадесетина деца в клас, но учителите понякога бъркаха имената ни. Редовно ме наричаха Владислава. Явно по някакъв начин това не ми е харесвало, защото съм отишла един ден при „зайците“ от долния випуск и съм питала коя е Владислава, намерила съм я и с не много добронамерен тон съм ù казала: „Аааа, значи ти си Владислава“.
По-късно, както повечето от прекрасно обучените в България млади професионални музиканти и Влади пое по широкия свят, докато преди около 30 години се установи в Женева, където преподава и свири в различни ансамбли на виолончело и до ден днешен.
Не се бяхме чували десетилетия. И далеч не само с нея…
… след 1989 моето поколение започна панически да напуска България. В. I. (before internet) се бяхме загубили с огромна част от приятелите. Постепенно ICQ, skype, messenger, viber, what’s up заплетоха отново съдбите ни, независимо от коя страна на всеки един океан се намираме…
Но да се върна към
БЪЛГАРЕВО И ЛАГЕРА
В достатъчно голямата да побере всички ни къща в Българево, Влади беше създала стройна организация. Ежедневеното разписание бе съобразено с нуждите на всеки и се изпълняваше стриктно. Предвидени бяха и посещения на околните забележителности – Двореца в Балчик, Ботаническата градина и т.н. Освен това Влади се беше запознала предварително с програмата на фестивала „Варненско лято“ и с лекота организираше конвой от няколко автомобила, който завеждаше на интересен концерт децата от лагера.
Железният режим контрастираше на безгрижния, лежерн уют на къщата, където освен красивите пъстри цветя, в образцово окосения двор царстваха множество цветни свещички и весели висулки. Имаше дори и оригинален колумбийски хамак – неочакван гост в гагаузкото село.
Всяка сутрин все още тихата каменна къща „излюпваше“ красиво несресани и сънени деца, едно по едно на верандата. Къдриците на косите им всеки изминал ден все повече избеляваха за разлика от кожата им, която след първоначалната фронтална среща с българското слънце добиваше все по-здрав и красив цвят. След порциите корнфлейк с мляко и мед, гарниран с неземни плодове, се започваше свирене, ама свирене – наистина по часовник. После уроци – плаж – обяд – плаж – уроци – репетиции – вечеря – на площада в селото – сън и пак… и пак…
Странното съчетание между ваканция и работа започна да функционира неочаквано добре. Не за