Някъде преди лятото на далечната 2004, съв­сем неочаквано получих покана да преподавам пиа­но на летен лагер за деца и младежи от Швейцария. Искрено ме учуди локацията – лагерът щеше да се проведе в село Българево, отвъд последния символ на урбанизацията в североизточна България – Свето­фарa в Каварна. Стори ми се странно, някак „непро­фесионално“ – как така хем ще ходят на плаж, хем ще свирят и то̀ в условия на адаптация от лъскавия, луксозен, осигурен и донякъде „стерилен“, според балканските ни представи, живот в Женева към скоростта на времето, навиците, звуците и мириз­мите на истинското българско село.

В крайна сметка любопитството ми „как адже­ба“ ще сработи подобна форма на обучение надделя и приех. И така се озовах в напечена лятна Добруджа – щедро залята от безбожно вкусни пъпеши, дини, домати и всякакви земни блага… … дали някога ще осъзнаем, че Рога на изобилието се е изсипал и продължава да се изсипва върху тази наша – принадлежаща на човеци площ. Наред със Светлината и То­плината по тези места това е Дар и Благодат даден Свише…

Над всичко властваше една безбрежна нега, сред която сякаш от небето бяха спуснати десе­тина деца – с цвят на блед морков. В следващите дни трябваше да извървя с тях няколко крачки в не­ясния и никога несвършващ път на Музиката. Ко­марите, мухите и жегата правеха задачата ми още по-странна…

И така – над прашните улици на добруджанско­то село се понесоха организирани (а понякога и не чак толкова организирани) звуци от класически инстру­менти.

ВЛАДИ

(ВЛАДИСЛАВА КИСЕЛОВА, ВИОЛОНЧЕЛИСТ)

Идеята и организацията за музикално-образо­вателната ваканция на швейцарските деца в Бълга­рия беше на Влади.

Познавам Влади от 1977, когато и двете учехме в софийското музикалното училище. „Онова време“ се беше развихрило по отношение на все по-ранно и по-ранно професионално музикално образование. Спомням си ясно как по високите квадратни стълби в сградата на тогавашното музикално училище на „Оборище“ 5, буквално лазеха почти 3-годишни деца, мъкнещи като мравчици инструменти, по-големи от самите тях. Моят „асамблейски“ набор беше първият, приет да учи редовно общообразователно обучение в СМУ (тогава училището така се казва­ше) от 4. клас – само по една паралелка от випуск, най-избрани от избраните.

По ирония на съдбата „пилотния“ експеримент – нашият клас, се състоеше само от момичета. Ви­пускът на Влади беше една година след нашия.

Бяхме само по двадесетина деца в клас, но учи­телите понякога бъркаха имената ни. Редовно ме наричаха Владислава. Явно по някакъв начин това не ми е харесвало, защото съм отишла един ден при „зайците“ от долния випуск и съм питала коя е Вла­дислава, намерила съм я и с не много добронамерен тон съм ù казала: „Аааа, значи ти си Владислава“.

По-късно, както повечето от прекрасно обуче­ните в България млади професионални музиканти и Влади пое по широкия свят, докато преди около 30 години се установи в Женева, където преподава и свири в различни ансамбли на виолончело и до ден днешен.

Не се бяхме чували десетилетия. И далеч не само с нея…

… след 1989 моето поколение започна панически да напуска България. В. I. (before internet) се бяхме загуби­ли с огромна част от приятелите. Постепенно ICQ, skype, messenger, viber, what’s up заплетоха отново съдбите ни, не­зависимо от коя страна на всеки един океан се намираме…

Но да се върна към

БЪЛГАРЕВО И ЛАГЕРА

В достатъчно голямата да побере всички ни къща в Българево, Влади беше създала стройна ор­ганизация. Ежедневеното разписание бе съобразе­но с нуждите на всеки и се изпълняваше стриктно. Предвидени бяха и посещения на околните забеле­жителности – Двореца в Балчик, Ботаническата градина и т.н. Освен това Влади се беше запознала предварително с програмата на фестивала „Вар­ненско лято“ и с лекота организираше конвой от няколко автомобила, който завеждаше на интере­сен концерт децата от лагера.

Железният режим контрастираше на безгриж­ния, лежерн уют на къщата, където освен красивите пъстри цветя, в образцово окосения двор царстваха множество цветни свещички и весели висулки. Има­ше дори и оригинален колумбийски хамак – неочакван гост в гагаузкото село.

Всяка сутрин все още тихата каменна къща „излюпваше“ красиво несресани и сънени деца, едно по едно на верандата. Къдриците на косите им все­ки изминал ден все повече избеляваха за разлика от кожата им, която след първоначалната фронтална среща с българското слънце добиваше все по-здрав и красив цвят. След порциите корнфлейк с мляко и мед, гарниран с неземни плодове, се започваше сви­рене, ама свирене – наистина по часовник. После уроци – плаж – обяд – плаж – уроци – репетиции – ве­черя – на площада в селото – сън и пак… и пак…

Странното съчетание между ваканция и рабо­та започна да функционира неочаквано добре. Не за­