За локалните проблеми и големите митове

М. В.: Споделете някои от най-интересните проекти, по които сте работили през годините.

Я. В.: Бих посочила проекти, които сме организирали в публични пространства още от времето на Центъ­ра за съвременни изкуства „Сорос“ – Загреб и по-къс­но като ИСИ – Загреб като например изложбата „Остров“, курирана от Славен Толи в Дубровник малко след края на войната през 1996; седмицата на пър­формансите “Public Body”, курирана от Ядранка Вин­терхалтер на обществени места в Загреб през 1997; ретроспективата на „Групата на шестте“, Загреб, 1998; изложбата “Borders and Borders: Suspense” в Сла­вонски Брод, 2000 и 2001, курирана от Дарко Симичич.

В началото на новото столетие имахме отделни добри колаборации с корпоративен спонсор – по това време все още притежавана от местни биз­несмени телефонна компания. Тяхната насоченост беше към фотографията и в проекта, куриран от Мартина Матич, бяха включени много художници, га­лерии, музеи, като всички извлякоха ползи. Сътруд­ничеството приключи в момента, в който компани­ята беше продадена.

Влюбена съм в нашата издателска програма, която е малка, но сериозна и беше една от първите програ­ми, които инициирахме поради сложните проблеми в хърватското книгоиздаване и разпространение в областта на визуалните изкуства. Трудно е, но ние все още правим книги, повечето двуезични. Наградата „Радослав Путар“ за най-добър художник в Хърватия (до 40 години), която в момента е на 18 години (от 2002) е в международна мрежа с 11 други европейски страни със сходни програми и в сътрудничество със САЩ.

Ние сме инициатори на уикенда на галериите в За­греб. Проектът е на ранен етап и се нуждае от много внимание и интелигентни решения и насоки.

Нашият списък с контакти, създаден още в ранни­те години на използването на имейли, някъде през 0-те години, бе усъвършенстван на национално ниво благодарение на краткото ни сътрудничество с Министерството на културата. С политическите промени Министерството го присвои чрез поредица от нечестни маневри, което е огромна загуба за Института. Същият списък все още се използва, но не е актуализиран оттогава. Обичам тази история, за­щото е огледалото на ситуацията у нас.

Може би тук трябва да спомена, че не сме работили като изложбено пространство, а само като офис през цялото време до 2011. Бяхме преди всичко център за поддръжка и логистика на художниците и насто­яхме да правим нашите програми и в други градове, а не само в столицата, където сме базирани, за да ре­агираме на ситуацията, в която всичко е било и все още е централизирано в Загреб. През 18-те години ра­бота разбрахме, че макар да създава публики за наши­те програми в цялата страна, липсата на изложбено пространство е предизвикателство при изгражда­нето на постоянна аудитория и поддържането на връзката с нея. Затова открихме място за изложби през 2011, което беше споделено, тъй като винаги сме работили в партньорство. От 2014 разполагаме със собствен офис и галерия в самия център на Загреб. Все още работим много заедно с местни и междуна­родни партньори.

М. В.: Сътрудничите ли си с общината и държа­вата и до каква степен?

Я. В.: Поради ситуациите, които вече се опитах да опиша, отговаряйки на предишните въпроси, да, ние си сътрудничим с тях или най-малкото се опитвахме. Веднъж дори се надявахме да го наречем сътруд­ничество, но те не са добри или честни партньори. Всъщност в момента се опитваме да намалим дори броя на заявките за проекти, които изпращаме на техните конкурси, защото правилата са нелогични, несъответни на реалните нужди и често огранича­ват възможностите на самите проекти. Обемът на исканата административна работа е по-висок от размера на помощта.

Все пак нашето убеждение е, че те трябва да под­крепят независими проекти, особено онези, които в продължение на четвърт век имат доказан принос за местната култура със знанието, организацията, контактите, работата, пространствата и дори финансите.