кураторска изложба в СГХГ, след като работи в нея и „ползва“ институцията. А ми е любимо, защото е атака по административно-управленска линия, особено забавна, когато художници мислят по този начин. И то при положение, че музеите по света от десетилетия не само правят свои кураторски изложби, но канят и външни куратори за свои про­екти. В дъното на всичко сякаш стоеше въпросът „защо не съм и аз в изложбата, и съответно – в ис­торията“. Е, в изложбата обективно нямаше как да са всички, най-малкото защото пространството в СГХГ е ограничено все пак. Но оплакалите се про­пуснати или недостатъчно добре според тях пред­ставени със сигурност ги има в книгата (https:// issuu.com/mariaart/docs/art_for_change_web). Имен­но книгата, а не просто и само каталог на изложба­та. В нея има важни, полезни и наистина интересни текстове за изкуството, политиката, промяната, комунизма и посткомунизма – от Мария Василева, Боян Манчев, Георги Тенев, Александър Кьосев, както и разговори с художниците Светлин Русев, Недко Солаков и Лъчезар Бояджиев. Там на с. 107 започва и моят текст „Съвременното изкуство – общуване и общество“, а в последната му част разглеждам трите вълни на продължителни протести от 1990 насам и артистичните прояви в тях.

4 ЯНУАРИ 2018

Калин Серапионов. Музеят – причина за среща и запознанство, 1997

Продължавам с историята на съвременното българско изкуство: На снимките виждате кадри от видеото „Музеят – причина за среща и запознан­ство“ (21 мин.) на Калин Серапионов, създадено през 1997. Сетих се за него покрай днешна публикация, според която посещаемостта на Лувъра през 2018 скочила с 25% заради клип на Бионсе и Джей Зи (при­лагам в коментар). Видеото на Калин Серапионов е снимано в НХГ (сега НГ Двореца). Накратко истори­ята е следната: двама млади се срещат, докато се разхождат из пустите зали на музея, запознават се, след кратък разговор правят бърз секс в тоалетна­та, а после се разделят пред входа и всеки продължа­ва по своите си работи. Много харесвам това про­изведение заради образа на музея, който е важният в него – забравен и зарязан „храм на изкуството“, превърнал се в гробница или просто склад за артефакти, място за случайно убиване на малко свободно време, обживяно единствено от срещата на младе­жа и момичето.
Две десетилетия по-късно видеото поставя все същите въпроси, струва ми се: какво искаме от музея, искаме ли го въобще всъщност? Достатъчно ли е да знаем (и то евентуално), че го има, и да го на­ричаме „храм на изкуството“… И т.н.

А видеото на Калин Серапионов предизвика ня­колко малки скандала навремето. То бе представено в четвъртата годишна изложба на Центъра за из­куства Сорос “Аrs ex Natio” (1997, Пловдив, куратори Яра Бубнова и Мария Василева). Директорът на му­зея „Златю Бояджиев“, където то се прожектираше, явно бе скандализиран и първоначално затвори зала­та. А после все пак я отвори и поднови прожекци­ите, но с бележка на входа – разрешено за лица над 12 или 16 години, вече не помня. Да се чуди човек от какво беше скандализиран, след като от сексуална­та сцена не се виждаше повече от това, което е ви­димо на четвъртия кадър.

По това време директор на НХГ беше Ружа Ма­ринска. Тя също не беше доволна от видеото, въпре­ки че беше подписала разрешение за него. Дали на­истина не беше разбрала за въпросната сцена, или после реши, че не е разбрала, не знам. Но Калин Сера­пионов вече не беше твърде персона грата в този музей. И се чудя сега, предвид скорошните скандали около Националната галерия, дали това видео би се оказало днес също скандално? И за кого?…

6 ЯНУАРИ 2019
Продължавам с историята на съвременното българско изкуство: На снимката виждате кадър от видеото „По българската следа / On the BG Track” (06:57 мин.), създадено от художника Красимир Терзи­ев през 2002. Поводът да се сетя за него бе коментар във фейсбук, че днес българи ще си натопят поту­рите (и съдържимото в тях) в Тунджа в името на бъл­гарщината и православието. Видеото на Красимир Терзиев проследява образа на България, доколкото и какъвто се явява в западни и предимно американски филми по онова време. И той изглеждаше горе-долу така: българите са дълголетници, благодарение на киселото мляко; българите имат странни и труд­нопроизносими имена; българските мъже са сексу­ално надарени и държат да го изтъкнат – „Аз имам голям кур“, нежно съобщава един в романтична сцена на неразбиращата български девойка… Видеото за­вършва със сцената от „Казабланка“, където героят на Хъмфри Богарт съветва младо семейство еми­гранти да се върнат в България.

Красимир Терзиев. По българската следа / On the BG Track, 2002

Харесвам много тази работа на Красимир Тер­зиев, защото по нея мога да „измервам“ и сравнявам променящия се образ на България във всяко време ся­каш, включително и днес.
През 2011 СГХГ представи изложбата „Изборът“ (куратор Мария Василева). 43 изкуствоведи избрах­ме 43 произведения от колекцията на този музей. Моят избор беше “On the BG Track” на Красимир Тер­зиев. Писала съм за него в каталога на изложбата (с. 68–69).
Следва продължение…