за хляба и виното в причастието – в символичното им значение на тялото и кръвта Христови. Друг е въпросът, че можеха да се сетят за народни тради­ции, за обредни хлябове, козунаци, писани яйца и т.н.

Художниците също използват храна, придавай­ки ù определена роля и символика в работите си. В бурните дискусии посочих, че и Марина Абрамович използва в някои от пърформансите си храна – хляб, вино, мед… Но май никой не го забеляза тогава.

Какво пък, утешавам се, ще мине време и публи­ката ще започне да „чете“ по-спокойно съвременно­то изкуство.

Правдолюб Иванов. Територии, 1995, IV Международно биенале в Истанбул

27 ДЕКЕМВРИ 2018

Продължавам с историята на съвременното българско изкуство: На снимката виждате „Тери­тории“ (1995) на Правдолюб Иванов. С тези кални знамена той участва в IV Международно биенале в Истанбул през 1995 – куратор на българското учас­тие там беше Яра Бубнова. През 2003 тази работа на Правдолюб Иванов бе представена в изложбата „Експорт – Импорт“ в СГХГ, куратор Мария Василе­ва. По замисъла на куратора Мария Василева тя беше своеобразно връщане в България и показване на бъл­гарската публика на произведения, които български художници са правили, представяли и продавали в чужбина. С което на практика очерта особеното „битие“ на съвременното ни изкуство и неговите автори по това време.

При откриването на „Експорт – Импорт“ Ма­рия Василева направи препратка към изложбата „N-форми. Реконструкции и интерпретации“ от 1994 и беше изчислила по каталога ù следното: Към 2003 една четвърт от участниците в „N-форми…“ е напуснала България, една четвърт е напуснала съ­временното изкуство, една четвърт е напуснала из­куството въобще, една четвърт е продължила пътя си в съвременното изкуство. Ето тази моментна картина ми беше важна тогава, а още по-важна ми се струва сега. Напомни ми как емигрираха художни­ците, а и не само те, по времето на соца в края на 80-те – с прословутия самолет за Куба с междин­но кацане в Канада. И там тръгналите уж на лятна екскурзия българи слизаха по джапанки и потници на скованото от студ снежно летище в Монреал… Около 30 млади художници емигрираха така почти едновременно и в самото начало на 90-те в Клуба на (вечно) младия художник мрачно се шегувахме, че мо­жем да направим филиал на клуба в Канада. По-ната­тък емиграцията на художници от България продъл­жи по-плавно, така да се каже. Заплахата да бъдат обявени за „невъзвращенци“ и „врагове на народа“ бе останала далеч назад в соцминалото, но откъсване­то от родината, макар и вече нефатално, беше все пак категорично – с решението, че ще градят кари­ерата си другаде.

За тези, които оставаха в България, карие­рата също беше по-скоро в чужбина. Участваха в международни изложби, произведенията им бяха ценени и купувани там, влизаха в музейни и част­ни колекции. Така те придобиваха международна известност, но в България си оставаха практи­чески непознати. Ето този момент отчете из­ложбата „Експорт – Импорт“ през 2003. А след него имаме: България в Европейския съюз, поко­ления художници, които учат и специализират в чужбина, живеят и работят, където преценят, че се чувстват най-добре; където и да го правят, не късат връзката си с българската артсцена – и утвърждават нейната „международност“, така да се каже. Което в същата степен се отнася и за живеещите в България художници. Обаче сре­дата, включително и гилдийната, в България реа­гира неадекватно, дори понякога враждебно и към едните, и към другите. Питам се защо? Въпросът ми е реторичен.

Правдолюб Иванов с най-известния си лозунг от протестите през 2013

28 ДЕКЕМВРИ 2018

Продължавам с историята на съвременното българско изкуство: На снимката виждате Правдо­люб Иванов с най-известния си лозунг от протестите през 2013. В албумите ми със снимки във фейсбук от тези протести сигурно го имам с всичките негови лозунги. Но вместо да ровя, предпочетох да взема от Гугъл тази – от публикация в „24 часа“. Причината да я избера е следната: В предишната си „лекция“ показах снимка от работата „Терито­рии“ (1995) на Правдолюб Иванов. В статуса става­ше дума за международно признатите, а в България непознати, съвременни български художници. После се замислих, че всъщност много хора би трябвало да познават Правдолюб Иванов, но може би не си дават сметка за това. Най-малкото знаят ето този не­гов лозунг: „Не съм платен, мразя ви безплатно“. На свой ред това ми напомни за изложбата „Изкуство за промяна 1985–2015“ (СГХГ, 20 януари – 5 март 2015, куратор Мария Василева). Идеята на изложбата бе да проследи и изтъкне социалната и политическа­та ангажираност на художниците, въвлечени чрез произведенията си в обществените процеси и въл­нения през годините. За мен тази линия в съвремен­ното българско изкуство бе някак подразбираща се, но се оказа много важно тя да бъде изведена концен­трирано и през призмата на кураторския поглед. Може би поради значимостта на тази изложба, по­край нея се завихриха малки и по-големи „гилдийни“ скандали. От типа: защо Мария Василева е включила автопортрета на Светлин Русев – ами така е ре­шила, това е в нейната кураторска концепция. След­ваше любимото ми: ама как може тя да прави „лична“