14 ДЕКЕМВРИ 2018

Обаче фейсбук е и място за споделяне на зна­ния – и в това отношение много го ценя. Така покрай текст на художник, който „оплюва“ (защото друга дума не намирам) Недко Солаков, Яра Бубнова, прех­върля се и към Пловдив, и привижда „стотици иг­норирани художници“, спрямо които се извършвало престъпление, написах коментар, в който припом­них социологическо проучване. Оказа се, че проучва­нията са три, а последното – от 2003 – съм пропус­нала. Приятелка във фейсбук намери текста, който споделям по-долу. Според мен не само е важен, но и интересен, увлекателен и много, много полезен. Ако някой иска да научи какво става с българските ху­дожници през 1986, 1990 и 2003, ето това е четиво­то!

То пък ми напомни за изложбата „Експорт – Им­порт“, която Мария Василева направи през 2003 в СГХГ. Каталогът може да се намери онлайн.

А ето и моя коментар, който предизвика всичко това:

„Мисля си за „стотиците игнорирани български художници“ – и хем го разбирам, хем не. Спомням си за едно социологическо проучване в края на 1989 или началото на 1990 – може би Петя Кабакчиева ще си спомни кога беше. И според него 90% от български­те художници живееха от изкуството си – при 5% в САЩ и цели 6% във Франция. Причината бе, че затворената самозадоволяваща се система на Съюза на българските художници им осигуряваше чрез дър­жавните откупки и поръчки общо взето приличен живот. Рухването на тази система завари много от тях неподготвени да се справят сами – и житейски, и като художници. Младите тогава масово тръгнаха да емигрират, а някои от тези, които останаха, се справиха – с много работа, с много упорство, но и с много колегиалност в малки асоциации като ИСИ – София (основан 1995) и „Изкуство днес“ в Пловдив (1997). Те бяха с ясното съзнание, че за съвременно­то изкуство трябва среда – и я създадоха, въпреки ограничените възможности на НПО. Бяха с амбиция­та да изнесат и покажат тази българска артсцена на международната, да успеят и там. И успяха – въпреки пренебрежението на държавата, която дори не забелязваше, че в България има съвременно изкуство. И така три десетилетия упорита работа, в които излязоха нови поколения художници, възникнаха и възникват нови сдружения, галерии, платформи за изкуство – истински им се радвам, като ги гледам. Преди няколко години първо общината забеляза, че има съвременно изкуство – и започна да го подкрепя с кандидатствания с проекти по програма „Култу­ра“. Сега и държавата го забеляза – и МК организира българското участие на Венецианското биенале. И е естествено да използва знанията и опита на тези специалисти, които са наясно със съвременното из­куство и със самото това Венецианско биенале…

И ето в този момент се явяват отнякъде „сто­тици игнорирани български художници“. Та се питам – къде са били те и какво са правили 30 години. И си мисля, че всъщност такива не съществуват, а има само говорители от тяхно име.

17 ДЕКЕМВРИ 2018

През 2000 бях куратор на изложбата „Антифе­минизъм / Антимачизъм“. В нея участваха художнич­ките Боряна Драгоева (сега Росса), Даниела Костова и Зорница-София (Попганчева) и художниците Геор­ги Тушев, Косьо Минчев и Хубен Черкелов. Изложбата беше в галерия „ХХL“, която беше в стария хан на пл. „Македония“ – във вътрешен двор, до който се стига през безистен (през 2003, мисля, общината си го взе и сега не знам какво става с него).

Едно от произведенията, с които участваше Зорница-София, беше “Sex is…” – много ясна и четли­ва работа за разменени роли (да не споменавам она­зи дума, нали). Художниците бяха „Трите грации“ (по картината на Рафаело от 1504), а художничките и аз бяхме мускетари (надлежно благодарихме в каталога на Геновева Димитрова за връзката с Киноцентъра, откъдето взехме костюмите). И ето този диптих трябваше да се възцари като билборд на кръсто­вището на пл. „Македония“. За целта, подготвени съответно с папка с концепция, описание, скица и прочие, отидохме да искаме разрешение от Софий­ската община. След време ми се обадиха, че общи­ната не може да разреши, та да отида да си взема документите. За късмет се оказа, че чиновничката в отдел „Външна реклама“ беше завършила Художест­вената академия, влезе ни в положението, така да се каже, и СО „не може да разреши“ се превърна в „не може да реши“. Тоест изпрати ме на комисия в УАГ (Управление по архитектура и градоустройство). Между другото ми каза, че познава председателя на комисията, та ще му се обади… И ето ме, строена в УАГ с втора папка в ръка (първата съм предала пред­

Зорница-София. Sex is…, 2000, от изложбата „Антифеминизъм / Антимачизъм“ в галерия XXL, София