Звяд Долидзе © фотограф Йосиф Аструков

ЗВЯД ДОЛИДЗЕ
ГРУЗИЯ

Най-общо аз представих грузинското кино и неговия преход от рухването на СССР към съз­даването на нашия Национален филмов център през 2000. Дори като част от тоталитарната система нашите филми се радваха на големи ху­дожествени постижения, а традиционно наши­те автори бяха почитани навсякъде по света. При смяната на системите обаче трябваше да се реорганизира цялата филмова индустрия, както във всички посткомунистически страни. Специ­ално искам да отбележа враждебното отноше­ние към кинокритиката по това време. Никога критиците не са се радвали на особено големи симпатии, но в началото на 90-те тази тенден­ция придоби чудовищни измерения. Дори най-мал­ката бележка за някой филм ставаше повод за огромни скандали и словоизлияния от страна на режисьорите, продуцентите и дори сценари­стите – толкова изнервена беше ситуацията. През втората половина на 90-те често се повтаряше, че грузинският филм и филмовата ни култура са мърт­ви. В края на десетилетието започна плодотворната работа по създаването на Грузинския национален фил­мов център, беше разработен и приет закон през декем­ври 2000. Резултатите се виждат напоследък – поддър­жаме стабилно производство и киното ни отново има важни постижения на международната сцена. Няма как да не съм доволен от този факт.

Атанас Чупоски © фотограф Йосиф Аструков

АТАНАС ЧУПОСКИ
МАКЕДОНИЯ

Аз разглеждам македонското кино след рух­ването на комунизма. В този период чувстви­телно увеличихме количеството произведени филми и това се дължи на редица фактори, но най-вече на новопридобитите възможности за мажоритарни и миноритарни копродукции с дру­ги страни. Също така много малко режисьори, творили при предишния режим, продължиха ра­бота след това, а много млади автори се сдобиха с възможността да направят своите дебютни филми. От тематична гледна точка, въпреки че не ни липсват исторически сюжети, филмите ни много малко се занимават с критически анализ на комунистическото минало. Акцентът пада върху съвремието и борбата на индивида, попаднал в капана на етнически, военни или други лабирин­ти на прехода. Без съмнение, основната тема в македонското игрално кино в последните три десетилетия е рефлексията върху връзката или противопоставянето Европа – Балканите, рес­пективно Европа – Македония.

Колкото до бъл­гарското кино, гле­дал съм почти всички копродукции с Маке­дония. Още от ,,Съд­бата като плъх“ (2001, реж. Иван Павлов) и ,,Подгряване на вче­рашния обед“ (2002, реж. Костадин Бонев) до ,,Посоки“ (2017, реж. Стефан Командарев), който видях наскоро и съм много впечат­лен. Филмът е визу­ално перфектен и с добра драматургия, която интересно раз­казва повлияните от реалността истории. Извън копродукциите с нашата страна мога да отбележа ,,Слава“ (2016, реж. Кристина Грозева и Петър Вълча­нов) и ,,Ага“ (2018, реж. Милко Лазаров), които също са чудесни. Спо­разумението за аудио­визуална копродукция и съвместно сътруд­ничество между Ма­кедония и България, което беше подписано през май 2018, е добра посока и се надявам то да доведе до добри творчески резултати и за двете страни.

Раденко Ранкович © фотограф Йосиф Аструков

РАДЕНКО РАНКОВИЧ
СЪРБИЯ

Аз разглеждам проблемите на нашите млади еми­гранти. Мисля, че почти всяка балканска държава се сблъсква с този проблем и съответно нещата, за които говоря, са приложими навсякъде в този регион. Разделям филмите за емиграция на три групи. Първите разглеж­дат темата за прехода в сръбското общество – про­блем, който постоянно се избягва, историите на млади хора, които напускат страната по различни лични при­чини. Те пристигат в чужда страна, започват кариера и нов живот и един ден започват да си задават болез­нения въпрос какво правят там и дали не трябва да се завърнат. После идват филмите, които разказват за миграциите, причинени от разпадането на Югославия, санкциите от ООН и хиперинфлацията. Те са по-мало­бройни, защото тези истории все още се изживяват, а травмите от тях са още пресни. Третата група се за­нимава с ,,черешката на тортата“. Тъкмо когато си ми­слихме, че всичко е свършило и нищо по-лошо не може да ни се случи, започнаха бомбардировките от НАТО. Тези събития изтласкаха много хора извън Сърбия. Емиграци­ята отново стана единственото решение. Интересен факт е, че малко преди края на бомбардировките два иг­рални филма започнаха снимки.

При всички положения трябва да отчетем кура­жа, с който авторите показват в своите филми исто­рии, които всички ние сме преживели, заедно с нашите семейства, приятели и познати. Във връзка с това ще споделя, че съм много приятно изненадан от българския игрален филм ,,Прокурорът, защитникът, бащата и него­вият син“ (2015, реж. Иглика Трифонова). Давам си сметка, че може би от външна гледна точка е много по-лесно да се разкаже тази история, но въпреки това съм впечатлен. В Сърбия все още никой не се осмелява да посегне към тази тема.