Автор: Росен Спасов

През месец май 2018 взех участие в Трета­та международна конференция върху Балкан­ското кино в Букурещ, фокусирана върху двете световни войни и периода между тях. Нейният мащаб и желязна организация бяха впечатлява­щи. Имаше представители от всички балкански страни, както и един участник от Обединено­то кралство. Алекс Форбс е независим изследо­вател в областта на киното и неговият доклад анализираше българския игрален филм ,,Осъдени души“ (1975, реж. Въло Радев). Това много изне­нада мен и моя български колега Петър Кърджи­лов, също участник в конференцията. Реших да поканя базирания в Шотландия англичанин на нашата по-бутикова, но много градивна и ползотворна, също международна конферен­ция ,,Посттоталитарното кино на страните от Източна Европа – модели и идентичности“, организирана от сектор ,,Екранни изкуства“ на Института за изследване на изкуства­та – БАН. Във Велинград, където се проведе събитието в началото на ноември 2018, Форбс отново пристигна с научен доклад, фокусиран върху български филм, този път документал­ния ,,Европолис: градът на делтата“ (2010, реж. Костадин Бонев). Необичайният интерес на един английски изследовател към българските филми ме провокира да си поговоря с него, как­то и с останалите чуждестранни участници в конференцията. Помолих ги да представят на­кратко своите презентация за АРТизанин и ги попитах за тяхната гледна точка към съвре­менното българско кино, разбира се, на базата на индивидуалния им опит с него.

Алекс Форбс © фотограф Йосиф Аструков

АЛЕКС ФОРБС
ОБЕДИНЕНОТО
КРАЛСТВО

При мен всичко започна от конференцията в Букурещ. Бях много въодушевен, когато по­лучих поканата, но не знаех кои са балканските филми с фокус върху световните войни. Зато­ва направих малко изследване за себе си и изгледах няколко таки­ва. Попаднах на ,,Осъдени души“ – български филм с унгарски и пол­ски главни актьори (Ян Енглерт и Едит Шалай – бел. авт.), които влизат в ролите на английски и испански персонажи. Той грабна интереса ми като много тран­снационален филм. Осъзнах при гледането, че по ред причини няма как да пресъздаде Испанска­та гражданска война по реалис­тичен начин. Вместо това ана­лизира войната и идеологическия конфликт по принцип. Освен това разглежда теми като соци­ална справедливост и равенство между половете. Всичко това ми помогна да разширя темата си и да се опитам да отговоря на въ­проса как реагираме днес на тези проблеми.

Следващият ми текст се ос­новава на записките и размисли­те ми върху два филма, направе­ни в една и съща година и носещи едно и също заглавие: румънския игрален ,,Европолис“ (2010, реж. Корнелиу Джорджита) и българ­ския документален ,,Европолис: Градът на делтата“ (2010, реж. Костадин Бонев). Основната тема и на двете произведения е град Сулина. Популярното наи­менование на града – Европолис, включва централност, космопо­литност и утопия. Изследвам какво казват тези два филма за историята на града и насто­ящото му състояние, могат ли да обяснят защо този град, на­миращ се на самия ръб на Източна Европа, е раз­глеждан като символ или синекдоха за континен­та и може ли да продължи да представлява това и днес, и в бъдеще.

Относно българското кино по време на кон­ференцията беше отбелязано, че темата за гра­ницата е една от водещите в него. Дълбоко се интересувам от репрезентацията на границите в киното и ще обърна внимание на българските филми, които се занинамават с това. Своевре­менно ще се въздържа от обобщения, защото не съм гледал достатъчно. Харесва ми и другата идея, която се появи в обсъжданията – да се про­тиводейства на тенденцията да се правят фил­ми по схемата на международните фестивали, както и фрустрацията от карикатурното по­казване на тежката постсоциалистическа реал­ност. Сякаш има съзнателно облягане върху вече наложилия се модел на румънското кино. Може би има страхотни творби, направени в този стил, но няма как непрекъснато да се гледат подобни истории. Да не говорим, че не всеки може да съз­даде добър филм по този модел.

Снежана Баймуханова © фотограф Йосиф Аструков

СНЕЖАНА БАЙМУХАНОВА
КАЗАХСТАН

В моята презентация сравнявам визуално казахстанските филми и филмите от Източна Европа след 1989. Моето заключение е, че тота­литарният режим оказва идентично естети­ческо влияние върху всички кинематографии от Източния блок. В същото време отделни тво­рци в Югославия например си служат с хумор и символи за да прикриват критиката си към статуквото. С пристигането на демокрация­та създателите на филми стават по-свободни откъм избор на теми и жанрове. В момента в Казахстан се правят много разнообразни фил­ми – драми, мелодрами, комедии, както и соци­ално ориентирано кино, което обаче не се рад­ва на голямо внимание от публиката, освен по фестивали. Най-конвертируеми са казахстан­ските комедии. Нашите режисьори все повече се обръщат към митологизациите, което пък има добър ефект върху вътрешната продукция, поне в количествен план.

Айбарша Божейева © фотограф Йосиф Аструков

АЙБАРША БОЖЕЙЕВА
КАЗАХСТАН

Аз се фокусирам върху документалното кино. В него предвид динамиката на света в края на XX и началото на XXI век, особено в бившия СССР и Източна Европа, се обсъжда падането на иде­ологиите, трансформацията на значенията, промяната на фокусите върху важните неща. В същото време има стремеж да се запазят есте­тическите качества на творбите. Успешните документални филми от прехода в посттота­литарните страни комбинират сложни визуални образи и цялостна картина на света с уникални техники за репродуциране на реалността, кои­то са приоритет само за техните автори. В последното десетилетие на XXI век забелязваме една непрекъсната унификация на масмедийните продукти, както по целия свят, така и в пост­съветските и постсоциалистическите стра­ни. Въпреки това филмите на Костадин Бонев (България), Александър Сокуров (Русия), Сергей Дворцевой (Казахстан/Русия), Владимир Тюлкин (Казахстан), Александре Рехвиашвили (Грузия), Сергей Лозница (Украйна) и много други режисьо­ри, могат да бъдат описани като конфронтация с медийните течения на дигиталната ера, които създават авторски документални произведения на изкуството. Задачата на киноизследвания­та е да идентифицира и посочи тези творби и да покаже техните артистични достойнства. По този начин се запазва за поколенията техния образ като огледало на епохата, благодарение на уникалния феномен кино.

В този контекст българското документал­но кино има добри позиции. По-конкретно бих отличила филмите на Светослав Овчаров и лов­костта на Адела Пеева. А изпълнените с ностал­гия произведения на Костадин Бонев изпъкват с режисьорския си почерк и яркия визуален стил на постоянния му оператор Константин Занков.