Дойде ред за сцената, в която Лию уж е хванал кацата с две ръце и мъжете го изтеглят с въжето нагоре. И този епизод е от породата ”Мента на лента!” Макар и да се вдигаше олекотената каца, тая с дървените обръчи, тя така се бе напоила с вода, че и Човекът-паяк не би я удържал с върховете на пръстите си. Алпинистите-консултанти измайсториха система от колани и въжета, с която опасаха Филип под ризата. Коланите минаваха през гърдите му и разпределяха равномерно тежестта, а едновременно (както ме увериха) така бяха овързани, че не пристягаха гръдния му кош. Двата края на въжетата бяха заковани към двата капака на кацата, а ръцете на Фипо, уж прихванали ръба й, ги прикриваха. Направихме репетиция „на сухо” – всичко бе наред. Вкарахме актьора във вира, нагласихме го в кадъра. Ние с операторската група бяхме на единия бряг, а насреща ни, от другия бряг вдигаха Филип. Снимахме с телеобектив, разстоянието беше голямо.
За тези, които не познават оптиката, пояснявам: телеобективът приближава героя. Аз с невъоръжено око следях много общ план, а Славчо през камерата виждаше кацата и тялото на Филип. Можеше да разгледа и израза на лицето му. Даваме знак за начало на кадъра и мъжете почват да издърпват от водата прикования към кацата Филип. Водопадът бучи, струята млати водата, а покрай нея бавно се издига мократа и блестяща каца уж в ръцете на тържествуващия майстор Лию. Забележителен кадър се получаваше.
Но Славчо се взира през обектива и ми казва тревожно:
– Не ми харесва лицето на Филип. Той нещо вика. Май вика за помощ!
– Снимай, снимай – нареждам аз, без да му мисля. – Пак нещо се преструва!
Измъкнаха кацата заедно с майстора горе. Викнах: „Стоп!”, ала Филип не мърдаше, паднал край кацата. Около него се скупчиха хора, замахаха с ръце. Затичахме се и ние. Заварихме Филип припаднал. Едва дишаше. Алпинистите разхлабиха въжетата, той си пое дъх. Слава Богу, жив бе! А можеше и да не е…
Какво бе станало? Алпинистката застраховка изневерила и коланите, под тежестта на прогизналата каца, започнали да стягат гърдите на Филип. С всеки метър нагоре все повече и повече. Ако бяхме спрели, когато Радослав ме предупреди, щеше да се отърве с лек уплах. Ала режисьорът си губи разсъдъка, когато снима… Добре, че Филип имаше жилав организъм – бе се занимавал с бокс преди да стане актьор, имаше тренинг. Това го спаси. И мен… „Изпит” не бе белязан от смърт.
Откъс: „Ваденето на кацата”. В откъса – Филип Трифонов – Лию.
Филмите са живот. А смъртта е част от него. В биографиите на моите филми има и смърт… В „Мера според мера”, в „Лейди Зи”. Но това бе естествена смърт, тя не бе причинена от снимките на филма.
Бог ме предупреди и ме опази.
Козият рог
„Изпит” имаше успех и аз зачаках решителната среща с Хайтов, на която да получа мечтания „Кози рог”. Но един ден в Киноцентъра ме спря Методи Андонов.
Аз бях гледал бургаските постановки на Методи, бях силно впечатлен от тях; знаех за работата му със студентите от възторжените разкази на Мавро, на Милен Пенев, на Младен Киселов, който бе негов ученик преди да дойде да учи в Москва при Ефрос… С една дума, стоях „мирно” пред големия режисьор и педагог.
– Чух – каза ми той, – че си снимал по Хайтов. Може ли да го видя, че и аз ще снимам сега филм по него?
– Разбира се, че можете, другарю Андонов – рекох аз поласкан. – А какво ще снимате?
– „Козият рог”…
Методи засне суров, хубав филм. Аз го гледах още на художествен съвет. Помня объркването си – този прост, чист разказ не съвпадаше с моя „Кози рог”, в който овчарят разказваше приказки на ранения Марин, без да знае, че тя е жена – Мария. И нейното въображение оживяваше тези сказания. Така, без да се усети, тя се влюбваше…
Сега, след години, знам, че Хайтов за нищо на света не би се съгласил с моя прочит на „Козия рог”. Май е било за добро. Филмът на Методи е класика, със заслужено признание… А пък неразказаните приказки и легенди отлежаха и си намериха място в „Мерата…”
Локарно
„Изпит” и „Гола съвест” съставиха един общ, пълнометражен филм, който Хайтов назова „Шарен свят”. С това име се въртя по екраните, така го изпратиха и на фестивала в Локарно, Швейцария.
Плакатът на „Шарен свят”
С филма заминавахме моя милост и Мечо.
„Мечо” бе прякорът на Милен Николов, режисьорът на „Гола съвест”. По-неподходящо прозвище за този мек и деликатен човек не би могло да се измисли. По негова инициатива си викахме един на друг „пане колего”, защото Мечо бе завършил в Прага. Чиновникът от международния отдел на Кинематографията ни бе купил самолетни билети до Цюрих. Казваме му:
– Другарю…, като гледаме картата на Швейцария, Локарно е далеч на юг, в италианската част на страната. Как ще стигнем до там?
– Ще ви посрещнат на летището с кола – казва онзи. – Ние как ги посрещаме в София и ги возим до Варна на „Златна роза”?
– Ама нашето е национален фестивал, онова е международен! Колко коли трябват, за да си срещат гостите?
– Не знам. На мен така ми е разпоредено!
– А валута няма ли да ни дадете?
– Не ви се полага. Вие сте на издръжка на фестивала.
Млади, зелени, наивни, не протестирахме повече. И се оказахме на летището в Цюрих. С пет долара! Мечо тайно ги беше скрил в портмонето си. Аз бях примерен комсомолец – забранено е пренасянето на валута, нямах у себе си и цент!
Щръкнахме около една колона, на която аз (повече схващащ английския) разчетох не без труд „Meeting point” и рекох на Мечо:
– Пане колего, тук ще трябва да чакаме. Пише май „Място за срещи”.
Стърчим с багажа, от време-навреме надаваме жалостиви възгласи:
– Локарно? Локарно?
Никой, разбира се, не ни посрещна. Проумяхме след половин час, че сме без пари, без билет до Локарно, без знание на полезен език, сами, нещастни балканци от соц-лагера, на едно такова летище, което те смайва отпървом с тоалетните си! Съобразихме да потърсим представителя на авиокомпания „Балкан”, с чийто самолет летяхме. Този си бе заминал… Криво – ляво успях да проумея от „Информация” адреса на авиокомпания „Балкан” в Цюрих. Купихме си билети до града и половината от наличната ни валута изчезна.
Намерихме нужната ни улица, тръгнахме да търсим номер 85. И попаднахме в абсурдния свят на Кафка. Стигахме до номер 81, вървяхме; следващият номер бе 89. Връщахме се, взирахме се, прескачахме и на отсрещната страна. Не, там бяха четните! Сграда с номер 85 липсваше. Взе да се смрачава… Мечо се досети:
– Пане колего! – възкликна той. – Тия капиталисти, когато ремонтират, преграждат! Я да надникнем зад рекламите!
От номер 81 до номер 89 се точеха цветни и примамливи, ярки, непознати и непривични за нашето око картини.
Пояснявам: по него време никъде в соц-лагера нямаше стенни реклами. Фасадите си бяха фасади. И точка! А! Имаше една реклама срещу ЦУМ. На един калкан пишеше с големи букви: „Гледайте българските и съветските филми”.
Загледахме се и забелязахме, че шарените табла са залепени върху една ограда. Мушнахме се зад оградата и – Еврика! – ето го въжделения номер 85. Представителят на „Балкан” тъкмо заключваше вратата на офиса си. Радостно и припряно му заразправяхме кои сме, защо сме, за къде сме. Той ни изгледа враждебно, с неприкрита досада и изръмжа, че нямало било той да оправя сбърканите бакии на Павел Писарев. И напираше да се качи в колата си. Ние се вкопчихме в него и не го пущахме. Той проумя, че няма да се измъкне. Върна се, отключи, влезе си в офиса, ние се намъкнахме след него. Онзи говори с някого в посолството, пита с какви пари, за чия сметка, препира се, пазари се, но най-сетне склони да ни купи билети за влака до Локарно. Наставаше вечер, примирахме от глад, всячески му го намеквахме. Не ни купи даже кифла. Качи ни на влака, наруга ни за последно и си замина. Пристигнахме на гарата в Локарно, гладни и жадни, в малките часове на нощта. На гарата ни чакаше шефът на фестивала, младият тогава Мориц де Хаделн. Слезли-неслезли, той отгатна:
– Вие сте гладни?
Не отричахме. Заведе ни в (както ни се стори) зашеметяващ ресторант, нахрани ни, напои ни…
Разбира се, и хотелът ни бе хотел, и храната ни – храна, но който не е бил в западен, курортен град без стотинка в джоба, той няма да разбере унижението ни. Аз едва дочаках да мине прожекцията на нашия филм и напуснах фестивала. Мечо остана до края, той се върна с вестта за наградата на филма. Мечо не се чувстваше така самотен като мен, той срещна своя добра приятелка от Чехословакия – словашката актриса Магда Вашиарова. Благодарение на нея се запознахме и общувахме малко с Тарковски.
Андрей Тарковски
Беше 1971 година. От „Пражката пролет” и „братската помощ” с танковете бяха минали три години. За пръв път филм от „нова, нормализираща се” Чехословакия бе допуснат на западен фестивал. Делегацията им се състоеше от очарователната Магда и съответният отговорен другар. Магда проплака на Мечо, че умирала от скука с тази „кука” и не се отделяше от нас. „Куката” пък – от нея. Той имаше задача: на всяка цена да издейства награда за техния филм! Търсеше подход към председателя на журито Тарковски, но беше зле с руския. Като разбра, че аз го владея, безцеремонно ни поведе с Мечо при колегата си, съветската „кука”. Мечо превеждаше от чешки, а аз – на руски. Бяхме принудени да превеждаме колко важно било за чехословашкото кино да докаже, че и без онези, контрареволюционните, режисьори, пак се правели добри филми. Към унижението от безпаричието се добави и ново – да говоря, макар и като преводач, гадости. Излишно е да казвам, че Мечо също бе на моя акъл. Тъкмо се сговорихме да се махнем, когато съветската „кука” повика някого:
– Андрей Арсениевич, можно вас на минутку? [9]
Дойде Тарковски. По онова време имаше зад гърба си „Иваново детство” и „Андрей Рубльов”. Току-що бе завършил „Соларис”, но ние не бяхме го гледали още. „Огледало”- то, „Сталкер” и останалите предстояха. Но и първите два филма вече го бяха превърнали в митологична фигура за киното. Подразбира се, че ние с Мечо останахме. И продължихме двойния превод, зяпнали в Тарковски… Той също бе принуден, личеше си, да слуша. Нищо не каза, кимна и отмина.
Двете „куки” не спираха своята дейност. Вечерта бяхме на една маса с Тарковски и жена му Лариса. С нас, освен „куките”, бе и Магда. Струва ми се, че Тарковски бе гледал „Маркета Лазаровна” на Франтишек Влачил по новелата на Владислав Ванчура. Този слисващ със своя оригинален подход към историята филм се родееше с „Рубльов”. Магда бе главната героиня в него. Тарковски си общува през цялото време с нея. Аз си говорех с жена му, Лариса. Разбрах, че му е асистентка. За разлика от него – сдържан и мълчалив, тя беше, както се казва на руски, „болтушка ”[10]. Разпитвах я за актьорите на Тарковски, стана дума за Солоницин. Тя изтърси, че Андрей не бил разбирал от актьори, че намирането на Солоницин е нейна заслуга. Дали Тарковски дочу това, но той каза високо, категорично: