Биография на „ИЗПИТ“ (1970 – 1971)

Все пак, да не речете, че сме били глезени (както един виден политик ни определи – „хрантутници”), ето ви обратен пример, илюстрация на „Сиромах човек – жив дявол!” Нали ви разказвам за ненаситната изобретателност на Славчо? (Въжената линия бе моя приумица; „купил” бях тази идея от Вадим Илиенко, операторът на „Вечер срещу Еньовден”). А този план-епизод, за който предстои да пиша, е хрумване на Славчо.

Обсъждаме сложното фартово движение: от ляво на дясно – аз, Фипо, Славчо, асистентът на оператора Мишо Попниколов, скриптърката Емилия Василева

Тримата оператори
Снимаме сцената, в която най-сетне при Лию идва дългоочакваният мющерия. Едноръкият баща, майката и Лию ядат край софрата гъби. (Този днешен деликатес е бил за едновремешните родопчани признак за крайна бедност). Лию с отвращение избутва паницата, но бачо Кольо Тодев (актьор с изключителна органика!) го перва с дървената лъжица по главата и Филип се заема пак с гъбите. В същия момент отдолу нечий мъжки глас подвиква: „Ей, бъчварина!” Филип хуква през глава, сурва се към долния кат по вътрешното стълбище, а камерата на горния чардак следва бащата, който прекосява и надзърта през прозореца; камерата се подава през другия прозорец, за да го поеме в лице, когато подпитва: „К’во има, бе?”; с бърз швенк тя намира долу в общ план Вълчо Камарашев – Карата, който пита: „Къде е бъчваринът?” Тук кадърът би трябвало да свърши, но ние искахме да има единно движение, което да нагнети напрежение в предстоящата среща. И камерата, която бе прекосила вътре чардака, почва да слиза към дошлия мющерия. Има ефект за сложна машинария, а решението е просто: от този прозорец до улицата бе поставена наклонена широка талпа; върху нея лежеше по корем асистент-операторът Мишо Попниколов, който поемаше камерата от Славчо и се плъзгаше по талпата надолу, придържан за краката [7]. В това време Карата завързваше юлара на мулето, крякаха пуйки, напрежението растеше. Междувременно Мишо предаваше камерата в ръцете на друг асистент, Коцето Занков, талпата се отместваше, освобождаваше се път за Карата и камерата го следваше към входа на къщата; влизаше заедно с него в двора, за да открие на междинното етажче как Лию се прави на важен и уж бавно, без припряност слиза да срещне с достойнство мющерията. Само дето е с прекалено изцъклен поглед, та не сварва да отключи както трябва портичката и се срутва в краката на Карата. (Това си беше вече заслуга на Филип Трифонов. Още от тогава той искаше в кадъра да е „смешно”). Този план-епизод трае над минута. Забавлявахме се, заигравахме се…

Откъс: „Тримата оператори”. В откъса: Филип Трифонов – Лию, Никола Тодев – бащата, майката е натурщица, Вълчо Камарашев – Карата.

Как се язди каца
Бяхме млади, реката ни беше до колене. Като заговорихме за реката: Хайтов е описал как кацата се върти във вира, как се блъска в каменистите брегове, бумти и не дава мира на селото. А сетне майстор Лию обяздва тая каца и заедно с нея го изтеглят.
Има си лаф: „Киното е мента на лента!” Но този път ментата е заложена още в литературата.
Каца във вир се не върти! Ако има течение, то струята я изнася навън. А ако вирът е неподвижен, кацата ще си кротува на място. И още: каца не може да се яхне! Който се е опитвал да се качи на шамандура в морето, той знае. Цилиндърът се върти, а ти нямаш опора на краката, за да се оттласнеш и да го прекрачиш.
В арменския вариант на филма кацата беше без капак, героят плуваше в нея като в лодка. Но в българския искахме да сме верни на автора. (Нали помните, че чакам „Козият рог”?) За да се върти кацата във вира и да се блъска в бреговете, художничката Виолета Йовчева, заедно с конструкторския отдел на Киноцентъра измислиха следното:
Поръчаха на майстор-бъчвар от село Врачеш, Ботевградско пет нестандартни каци-близнаци. Четири от тях бяха пристегнати с железни обръчи, а дървените бяха прикрепени отгоре, за да е лъжата прегледна. Петата бе лека, за да може да се търкаля от актьора. Тя бе единствената само с дървени обръчи. Останалите бяха употребени при различни поводи.
Едната от тия с железните обръчи, но без нищо повече, се буташе по склона в дерето. Кацата се търкулваше фронтално в село Долен, Западните Родопи…
… а вече в Стара планина се превърташе по скални зъбери надолу в урвата.

Откъс: „Лию бута кацата”. В откъса: Филип Трифонов – Лию, Петър Славов – Ходжата, Вълчо Камарашев – Карата, Стефан Мавродиев – Кривото, Евтим Кирилов-Мечо – На Голям Мито средното момче; останалите са натурщици; един от тях е хазяинът ми Салих.

(Имаше и резервна каца, в случай че първата се разпадне. До резервната не се стигна).
Друга каца трябваше да се блъска в бреговете. Тази не само че имаше железни обръчи, но и беше пълна до една трета с олово, за да потъне до определено ниво. Към нея под нивото на водата бяха прикрепени скоби. През тях бяха промушени дълги стоманени въжета, които на свой ред минаваха през алпинистки карабинери, залостени в скалистите брегове на вира; и те под нивото на водата. Едното въже излизаше на десния бряг, а другото – на левия. Една група „бурлаки” [8] дърпаха въжето от десния бряг, докато кацата опишеше полукръг, а сетне се включваше другата група, от левия бряг, за да се върне кацата срещу течението, докато я подхване наново групата от десния бряг…
Ние снимахме тази сцена в Карлово.
Самият вир днес вече не съществува, реката е каптирана за електростанция. Но тогава, през май 1971, все още една струйка църцореше по водопада над него. За да се получи истински бесен водопад, два пъти дневно отпушваха специално заради нас един язовир нагоре по течението и нахлуваше за около половин час бясната вода.
Сега следва малко бургаска фукня:
Филип бе с дунапренова, леководолазна жилетка под дългата до коленете му платнена риза. Снимахме в края на май-началото на юни, водата бе студена. Във вира го спускаха, обвързан през кръста с въже. Когато за пръв път отпушиха язовира и мощната струя заплющя във вира, спуснахме Фипо покрай отвесния скалист склон до водата. Той не на шега се изплаши, замаха с ръце да го измъкнем. Като го извлачиха горе, той заяви, че му е жал за живота. Ами сега?! Аз се изперчих, викнах на Филип, че е софийско леке и ще види той какво може един бургазлия! Надянах жилетката и наредих да ме пускат. Речено-сторено! Но като се озовах близо до ревящия водопад, страхът разтресе и мен. Такъв шум, такава водна пяна, такова бучене! Ако си бях простосмъртен, щях и аз да замахам с ръце да ме теглят обратно! Но нали пусто съм режисьор! А режисурата не е професия, тя си е заболяване! Прежалих се и скочих във водата. Там се оказа не толкова страшно. Вярно, повърхността кипеше, покрита с пяна, ала нямаше водовъртеж, спокойно можеше да се плува… След тази моя фукня и Филип се престраши.
Не бих разказал този епизод, ако той свършваше до тук. В продължението е поуката за всички млади режисьори, които четат този текст. Моята постъпка ми придаде една самоуверена власт над актьора, аз започнах да го третирам с безпощадно надмощие. Филип не се противопоставяше повече, безропотно се хвърляше във водата и – чест му прави! – изигра тази сцена, без въобще да намекне, че в някои общи планове спокойно би могъл да го дублира каскадьор.
Кацата за яхане бе досущ като предните, но с една добавка – отдолу в нея бе втъкнат кол. Защо ли? За да я държи някой и тя да не се върти, та да може майстор Лию да я яхне. Как ще я държи някой под водата? Много просто: на метър и половина под нивото на вира монтирахме решетка, стабилно захваната към скалистите брегове. По решетката пълзеше леководолаз с акваланг. Той крепеше кола и кацата можеше да се обязди.

Откъс – „Битката с кацата”. В откъса: Филип Трифонов – Лию, Петър Славов – Ходжата, Вълчо Камарашев – Карата, Стефан Мавродиев – Кривото, Евтим Кирилов-Мечо – На Голям Мито средното момче; останалите са натурщици.

След като снехме язденето, ние триумфално се прегръщахме на брега, радвахме се. По някое време се сетихме:
– Абе, къде е Сашо леководолазът? Да го поздравим и него?!
Нямаше го Сашо леководолазът! Бяхме го забравили под водата. Маркучът за дишане на акваланга му се бе увил около стоманеното въже и той не можеше да излезе! Ако бяхме празнували победата още малко, можеше и да му свърши въздухът на човека!