Биография на „ИЗПИТ“ (1970 – 1971)

И както връхлетя, така и си отлетя.

Каква била работата? Ансамбъл „Филип Кутев” бил изнасял концерти из необятната съветска страна, нейде из Сибир. За това турне се снимал филм. На връщане към България пратили костюмите като колетна самолетна пратка, ала съветската поща, която по крилатото определение на наша приятелка „Всегда идет пешком”[4], нейде ги затуткала. Моята колегиална солидарност се възпламени. Аз току-що бях преживял изпитанието да си изпратя от московското летище „Шереметиево” книгите, накупени по време на седемгодишното ми следване. (Те бяха в един сандък; бях притурил и жълт грамофон за 45 рубли – моята единствена материална придобивка в Москва). Та, в тефтерчето ми още се пазеха всички служебни телефони на летищното колетно отделение. Залегнахме над телефонните апарати в канцеларията. Телефонната централа на Киноцентъра, оглавявана от един много добродушен човек Любчо (с него станахме големи приятели впоследствие), поиска да ни види. Показахме му се – моя милост и тъжният по природа арменец Крикор. Телефонната централа в лицето на Любчо ни разпита дали няма да водим лични разговори с Москва. Уверихме го, че разговорите ще са за нуждите и на сметката на продукцията „Ансамбъл „Филип Кутев”. Получихме достъп, а аз получих възможност да блесна с безупречния си руски. Няма да повярвате, но за някакви си три часа ние открихме в кой склад на летището са заврени костюмите, уредихме изпращането им незабавно (излъгахме, че на ансамбъл „Филип Кутев” му предстои концерт на другия ден на „очень высоком уровне и сами понимаете…”[5]). На другия ден костюмите бяха на софийското летище. Крикор ми благодари от сърце. А аз му казах също тъй чистосърдечно:

– Крикоре, ти не си за организатор!

Той кимна в съгласие. Аз продължих:

– Като стана режисьор, ще те взема за асистент!

Той пак кимна в съгласие.

Вече бях самостоятелен режисьор и казах на директорката Весела Димитрова, че искам да взема за асистент Крикор Хугасян. Тя никога не ми възразяваше. За нея режисьорът бе свята личност. Видях я, че се усъмни, но не възрази. Отиде да пита. Върна се и рече, че не можело – аз съм бил начинаещ, самият аз по щат съм се водел асистент, щели да ми дадат някой опитен асистент. (Дадоха ми един опитен – непробуден пияница; добър човек, но до десет часа сутринта; след това алкохолът го отвейваше…)

– Много жалко, другарко Димитрова – рекох аз. – Крикор е добър по душа, но не е за организатор. За организатор се искат други качества, сама знаете!

– Знам, другарю Дюлгеров – каза тя, – аз ли няма да знам?!

Тя бе работила дълги години като организатор при знаменитата директорка Мария Гамова, при Гьошев, при Вълчо Йорданов. С мен тя правеше дебют като директор на продукция[6].

– Ще пропадне добрия човек, другарко Димитрова. Такива като Тасо ще го смачкат!

– Така е, другарю Дюлгеров!

Личеше, че сърцето й се къса. Помисли и се озари:

– Ще го вземем при нас като касиер. Нали е висшист?

– Да! Турска филология!
Крикор бе касиер в „Изпит”. Добър касиер беше, но прекалено съвестен. Ето ви доказателство:
Предстои да се плащат заплатите. Крикор отива до банката, тегли сумата и се връща в хотела в Гоце Делчев. Всички го чакаме.
– Плащай, Крикоре!
– А! Не! Ще се кача горе, в стаята си, на спокойствие да преброя още веднъж парите! След вечерята.
Като каже Крикор „не”, значи „не”, кандърмите не помагат. Качва се той горе. Ние вечеряме. Слиза и той да вечеря заедно с нас. Свършихме да вечеряме. Крикор бавничко се надигна и тръгна към горните етажи да си вземе чантата с парите. Мина се доста време, докато се появи. А като се смъкна, беше жълт-зелен. Идва при мен.
– Може ли да говорим настрани? – мънка той, без да ме гледа в очите.
Дръпнахме се.
– Парите ги няма – въздъхна Крикор.
– Как така ги няма?
– Аз скрих чантата с парите под възглавницата. Заключих. Взех ключа със себе си. Сега като се качих, чантата я няма…
– Да не си пъхнал чантата някъде другаде?
– Цялата стая прерових…
Извиках директорката, другарката Димитрова. Крикор повтори пред нея целия разказ. Добрата жена заохка.
– Много пари, Крикоре! Много пари, другарю Дюлгеров!
– Ще си ги излежа! – рече примирено Крикор.
– В хотела сме само от нашата продукция. Някой от нашите ще да е… Нека сами си проведем разследването – реших аз без вяра в доброто и човека.
Наредих да съберат целия колектив.
Почнаха да се събират. Не обяснявах защо е събранието. Мнозина станаха нетърпеливи, взеха да подпитват. Аз повтарях, че чакам да дойдат всички. Крикор въздишаше до мен:
– Не са всичките…
– Кого чакаме още?
– Гримьорката Филя.
Най-сетне се зададе гримьорката Филипия и от далеч завика:
– Абе, Крикоре, какво прави твойта чанта под мойта възглавница?
И размахва чантата с парите.
Каква била работата: Крикор обитаваше стая 320, а гримьорката стая 220, една под друга на два етажа. Качил се той първият път да брои парите. И вместо на неговия етаж, се спрял на долния пред вратата уж на стаята си. Ключът от неговата стая без проблеми отключил ключалката на гримьорката. По онова време вратите се заключваха с така наречените „прави ключове”. Това бяха ключове за фасон, щракваха резето, колкото да не се отваря вратата от порив на вятъра. Та, Крикор влиза в стаята на Филя, брои, скрива чантата под възглавницата й, заключва, идва долу, вечеря, а вторият път се качва вече в неговата си стая, където парите ги няма. Е, как да си спомням за „Изпит” без този епизод?
Тъй и тъй заговорихме за пари и плащания – ето ви още от биографията на филма. Ние – Славчо, моя милост, актьорът Филип Трифонов си живеехме в село Долен, за да сме по-близо до натурата. Спяхме в горната, помашката махала. Там къщите бяха нови, имаше много свободни стаи. Хазяите ни бяха приветливи хора – и стопанката Емине, и мъжът й Салих. Той беше мълчалив и достолепен, тя – весела и бъбрива. Имаха три деца – Али, Мехмед и Юсуф. Аз снимах много натурщици във филма. Разбира се, заснех и хазяина, намерих ролички и за трите му деца, за жена му. Да вземат някой лев. Дойде ред да се плаща. Аз казах на Емине, че Крикор плаща в центъра на селото.
– Ама чакай – рече Емине. – Ние с българските имена трябва да си получим парите, нали?
Не я разбрах. Беше пролетта на 1971 година. Възродителният процес си е течал тихичко сред помаците, до ушите ни не бе стигнало. Емине ми обясни:
– Ние в паспортите имаме други имена. Аз съм Емилия, Салих е Стоян. Али е Илия, Мехмет е Митко… А пък Юсуф? Как беше пък той? Юсуфе-е, ела тука, мама?
И докато чакаше малкия си син, тя гордо, някак съзаклятнически, сподели:
– Ама аз само тука, на село, нося шалвари. Да не мислиш, че във Велинград отивам с шалвари? Там слагам рокля!… Юсуфе, как ти пишат в училище името?
Забравил съм как е бил прекръстен Юсуф…
А Крикор стана асистент-режисьор в следващия ми филм, в „И дойде денят”. В този филм той направи своя прощъпалник като актьор. Изигра един арменец-кафеджия, който подтичваше с табла (а върху нея кафе и сладки) подир файтона на новоизпечения големец Пандурски (в ролята Еди Захариев, кинорежисьорът). Цялото внимание на Крикор беше в таблата – да не разлее чашката кафе и затова не успя да се притесни.

Откъс: „Пандурски и кафеджията” от „И дойде денят”. В откъса: Пламен Масларов – Миро, Едуард Захариев – Пандурски, Иван Григоров (с червената лента)- Фрао, Крикор Хугасян – кафеджията, Божко Лозанов – Крачун, Димитър Луканов – Малчо.

Чудесно се справи. И хвана цаката на актьорското присъствие. Отпосле той във всичките ми филми има роли. Харесаха го и други колеги, канеха го. И на интернет страницата си той фигурира като актьор в 15 филма. С един филм повече от асистент-режисьорския му списък.
Той беше много добър асистент. Притежаваше чудесно качество – търпение, дори бих казал – смирение. Приемаше на гърба си режисьорските нерви, мълчаливо накланяше настрани глава, когато му виках, а сетне когато му се извинявах (понякога), казваше с тъжно-иронична усмивка:
– Що да ти се ядосвам, като знам, че ще ти мине!”

Въжената линия

В онези времена, веднъж пуснат ли е филмът в производство, режисьорът получаваше власт. И добър бюджет. „Изпит” бе дебют, но какво ли не си позволихме в него? Направихме в село Долен въжена линия – лифт със седалка за един човек, операторът. Заснехме само един кадър от нея, но никой не ни каза „копче”. Обратно, главният инженер на Студията Иван Попйорданов лично ни насърчаваше. Сега се тюхкам със задна дата защо не съм го експлоатирал повече този седалков лифт? Въжената линия се проточваше от най-високото място на селото до дола – стотина метра разстояние. Ефектът на този кадър бе впечатляващ, особено за времето си. Снимахме как Лию идва в недружелюбното село, за да извади кацата от вира. Той слиза по стръмната улица наперено, ала от всички страни усеща враждебност, заплаха. Камерата поемаше Лию и двамата му спътници на общ план отгоре, и почваше да се промушва между издадените еркери на старите къщи, слизаше надолу до нивото на улицата и пресрещаше групата в по-близък общ план, Лию приклякваше за момент да си върже цървула, камерата се завърташе надясно, оглеждаше първите местни, които седяха недружелюбно, пак се връщаше при Лию, отстъпваше бързо пред неговото напористо ходене, следеше му лицето на среден план; неговият поглед надясно отвеждаше натам и камерата: деца притичваха през един двор, а по улицата идваха други мъже, камерата пак се връщаше при Лию, зад него групата се беше увеличила, камерата се вдигаше нагоре, Лию мяташе взор надясно и камерата следваше този поглед, за да намери (пак на общ план) в напречната уличка други мрачни, навъсени мъже, които се присъединяваха към зяпачите. Това действие траеше на екрана около 50 секунди. А струваше доста пари, усилия на проектанти, труд на изпълнители. Но и мерак да се направи нещо ново!

Откъс: „Въжената линия”. В откъса: Филип Трифонов – Лию, Стефан Мавродиев – Кривото, Евтим Кирилов-Мечо – На Голям Мито Средното момче; останалите са натурщици. Един от тях е бъдещият оператор Пламен Сомов.