Биография на „ИЗПИТ“ (1970 – 1971)

Милен вече се бе фиксирал в идеята си да пресъздава Христо Ботев, след като бе вкусил и славата, и горчилката, опитвайки се (заедно с Васил Попов и Никола Корабов) да преборят канона в „Свобода или смърт”.

– Сядай – казват ми.

Правят ми място на перваза.

– Какво става?

– Чакам Чочо Карамитев. Искам да гледам един негов студент.

– Не пуска на репетиции. Но опитай! Ей го на!

Апостол Карамитев.

Беше топъл ден. Чочо се зададе откъм Народния леко облечен, без връхна дреха. Млад,  хубав, пъргав. Не върви, а подтичва с пружинираща походка.

Аз се изтъпанчвам насреща му:

– Другарю Карамитев, аз съм бургазлията, за който…

– Ти ли си режисьорът? – и ме шляпна по врата. – Ама ти си бил много млад! Хайде!

Влизаме в 17 аудитория. Момчетата играят на „бъз”.

(Понеже съм разказвал тази случка, констатирах, че днешните млади не знаят какво е „бъз”. Това е мъжка игра. Един „мижи”, обърнат с гръб към групата и подпъхнал ръка под мишница с оголена длан. Някой от другите се засилва и му отвърта силен удар по дланта. След това всички бръмчат „Бъъъз!” и чакат да видят ще познае ли „жумящият” кой го е ударил. Ако познае, биячът „заляга” и оголва длан.)

Чочо влезе. Момчетата го забелязаха, но той им даде знак да мълчат. Само „залегналият” нищо не усети. Чочо така го халоса, че онзи отхвърча чак при момичетата, на столовете. Обърна се разярен – всички викаха „Бъъз” и Чочо наред с тях. Един от тях!

След това Апостол Карамитев се разпореди:

– „Тебеширеният кръст”! Работникът – Юри, Щурмовакът – Филип, Слугинята – Пешка, Готвачката – Анелия, Шофьорът – Георги Бахчеванов.

Тези, които си чуха имената рипнаха на сцената и откъсът се „извъртя”.

– Добре – каза Апостол Карамитев, – още веднъж!

И ги размени:

– Филип – Работникът, Юри – Щурмовакът, Анелия – Слугинята, Пешка – Готвачката, Севдалин да се качи за Шофьора.

Без преход Филип, който до сега бе играл отрицателния герой, трябваше да стане „добрият”. И стана. Само че не по-лошо от него се преобрази и Юрката Ангелов. А на всичкото отгоре той пък страхотно приличаше на друг мой любим актьор Олег Дал!

Свършва откъсът, аз съм раздвоен между двамата и дума не обелвам. Апостол Карамитев дава почивка за по една цигара. Аудиторията полекичка почва да се изпразва. Ние двамата с Апостол оставаме на местата си. Той си води някакви бележки и нито ме пита нещо, нито ме поглежда. Аз се досещам, че почивката е дадена, за да сложи край на моята визита. Понадигам се да си вървя и се осмелявам да продумам:

– Много ви благодаря, другарю Карамитев. Филип ми хареса, но също така ми направи добро впечатление и другото момче, Юри. Ще си помисля и ще реша!

Бързо, изненадващо Апостол ме грабва за лакътя и ме дръпва обратно на стола. Едновременно с това виква силно:

– Край на почивката!

Студентите се връщат, някои дори не са опънали по веднъж от цигарата. Апостол Карамитев нарежда:

– „Шпионинът”! Мъжът – Филип, Жената – Иванка, Синът – Антон. Слугинята – Ваня.

За мен това е най-добрата новела в пиесата:

Баща, майка  и син вечерят. Родителите обсъждат полугласно накъде вървят нещата „навън”. (Страхуват се от слугинята, която е дъщеря на виден функционер). Останали сами, те по-смело споделят недоволството си. По някое време забелязват, че синът им го няма. Обзема ги подозрението, че той е отишъл да предаде родителите си. Започват да си припомнят какво са казали пред него, паниката ги тресе! Обратът на финала е зашлевяващ – момчето било отишло до магазина. Филип и Иванка Братоева проведоха сцената с такова чувство за мярка, с толкова тънък хумор, че аз забравям и за Юри, и за Олег Дал и казвам от сърце:

– Още веднъж ви благодаря, другарю Карамитев! Ще взема Филип за ролята!

– Почивка за една цигара! – виква Апостол Карамитев и се усмихва едва-едва.

Тъй че, ако ме питате кой ми е бил „кастинг режисьорът” за „Изпит”, отговорът е – Апостол Карамитев. Той беше чел разказа, разбира се. Той си познаваше студентите; и Филип, и Юри му бяха любимци. Но Апостол е знаел, че за ролята на Лию повече пасват качествата на Филип. И той ми ги показа!

Мина „Изпит”. И филмът, и Филип си получиха признанието.

Дойде ред на следващия ми филм – „И дойде денят”. От всичките ми филми този е с най-разюздана форма и върху актьорите много се умуваше; съзнавах, че ако героите ми не са истински, звученето на трите времеви пласта (реалност, спомен и въображение) щеше да е като от пукната камбана. За една от главните роли много си бях харесал самия Апостол Карамитев, а за друга – Велко Кънев, също негов ученик, от същия клас.

Дадох на Апостол сценария и той ми определи среща в сладкарница „България”. Дойде на срещата с двете си деца. Маргарита бе на 14, а Момчил на 12 години. Седнаха кротко до баща си и слушаха разговора ни. Апостол отказа ролята. На мен ми прималя:

– Защо, другарю Карамитев? Не харесахте ли сценария?

– Сценарият е хубав – каза той. – Но ролята не ми е тема.

Да си призная, поядосах се. На ум. Не разбирах как може актьорът да има „тема”?! Не той избира, него избират! Чочо като че ли прочете мислите ми:

– Пари имам достатъчно, имам и слава. Мога да си позволя вече аз да избирам. Не знам колко години живот ми остават, но отсега нататък ще играя само във филми, които са ми тема.

Бе ранната есен на 72 година. Той започна да снима „Сватбите на Йоан Асен” и през следваща есен си отиде.

– Но Велко ще го пуснете, нали? – попитах аз, предварително сигурен в положителния отговор.

– И Велко няма да ти дам!

Това ме довърши.

– Защо? Не харесахте ли как съм работил с Филип?

– Не е в теб причината. Сега те са в четвърти курс. От дипломните спектакли им зависи бъдещето. Ще идват директори на театри да ги гледат. На Велко са му лепнали амплоато на характерен актьор. Ще ме е жал, ако се затрие в някой провинциален театър да играе смешници. Аз ще му дам драматична роля, искам да покажа цялото му дарование.

Така се случи. Сега всички приемаме диапазона на Велко Кънев като нещо естествено.

– Тази година – каза Апостол Карамитев – никого няма да пусна да се снима!

Така и стана. А когато Филип наруши забраната и отиде да се снима в „Преброяването на дивите зайци”, Апостол го изгони от класа си. Него, любимеца си! Кураж се иска за такава последователност. И мащаб!

(А Филип беше изиграл добра роля в прекрасен филм! За „Зайците” говоря).

Филип Трифонов.

По онова време кинопробите на главните актьори се утвърждаваха от Художествения съвет. Аз бях решил, че Лию ще е Филип, но ми се каза, че трябвало да покажа най-малко двама претенденти за ролята, а Съветът щял да реши. Майко мила! Без да ще, пак Хайтов ми помогна. Той ме подпита как върви подготовката, намерил ли съм си актьор за главната роля. Казах, че имам избраник.

– Моля те – рече Хайтов, – да пробваш и друг един актьор, много интересен ми се вижда!

Как ще откажа на автора?! Нали помните, че чакам „Козият рог”?

Отидох да гледам въпросния актьор. Дали наистина Хайтов го харесваше, аз така и не разбрах, но на мен неговото излъчване не ми „пасна”. Ала тогава коварно ми просветна, че на неговия фон Филип ще изглежда безспорен. И направих кинопроби и с него. Честно си признавам, че не се старах много-много, макар че и двамата изпълниха един и същ откъс, в една и съща среда. (Правихме пробите в костюми, близки до истинските, в един селски двор на Драгалевци. Няма да повярвате, но през 1970 година Драгалевци си беше село – имаше дворове с обори, с купи сено, с добитък.) Художественият съвет одобри Филип Трифонов. А и с Хайтов не си развалихме калимерата…

Филип е белязан с „феномена на звездата”. Камерата обича лицето му, то придобива много повече излъчване на екрана, отколкото в живота. Малцина са актьорите, които притежават това, дарено от всевишния, качество. Фипо е един от тях. Но той не се задоволи само с тази си природна дарба. Желанието да играе „смешно” е неговият начин да избяга от привичната щампа, от лесното живуркане на екрана. Не спира той да си измисля героя, да го прави парадоксален, а това значи по-жив. Ако режисьорът насреща му е с по-податлив нрав, лошо се пише на филма, героите на Филип от второстепенни стават главни. Но ако се срещне с достоен партньор (какъвто бе Кирето, Людмил Кирков), тогава талантът на Филип засиява. Дебютът му в „Изпит” бе силен, но звездна слава му донесоха „Момчето си отива”, „Не си отивай”.

Аз го снимах още в „Гардеробът” и в „АкаТаМуС”. Тези му роли не са от най-популярните, ала на мен ми се струват достойни. Ако в „Гардеробът” той все още е близо до прословутото МОМЧЕ, както го категоризираха критиците след филмите на Людмил Кирков, то в „АкаТаМуС” Филип направи ярък образ –  на смешен, но истински зловещ номенклатурчик. Без черно-бяла „отрицателна” окраска. Номенклатурчик, ама жив човек.

Крикор Хугасян

Ако отворите

https://www.imdb.com/name/nm0400334/?ref_=nv_sr_1,

ще видите, че човекът с това име е „български актьор от арменски произход”. А той беше асистент-режисьор и втори режисьор. Съдбата ме срещна с него, когато и аз бях асистент режисьор. Като се върнах от Москва дипломиран режисьор, ме назначиха в Киноцентъра като асистент-режисьор, четвърта категория с месечна заплата от 120 лева.

(Това не беше зле. Баща ми след 35 години работа в бургаския завод за сапун „Маршал Толбухин” получаваше 110 лева заплата. А мама – 85 лева. С тези пари те ме издържаха да следвам. Татко превеждаше всеки месец по 56 лева, които аз получавах във вид на 70 рубли.)

Определиха ме като асистент на Никола Корабов, който през лятото на 1970 снимаше документалния филм „Сто каба гайди” нейде из Родопите. На 1 юни 1970 аз бях въведен в една канцелария на Киноцентъра с два надписа на вратата: „Сто каба гайди” и „Ансамбъл „Филип Кутев”. В канцеларията имаше две бюра едно срещу друго. Едното бе моето, на „Стоте каба гайди”, а зад другото – това на „Ансамбъла” –  седеше Крикор – кротък и хрисим човек,  с благ израз на тъжните си арменски очи и леко наклонена на една страна глава. Косата му бе черна, къдреше се. Запознахме се, аз му заразправях за Армения, Ереван, Аштарак и езерото Севан. Той мълчеше, кимаше, рядко вместваше думица. Бил завършил турска филология, намерил си бил тук, в Киноцентъра работа като организатор на продукция.

По някое време вратата на канцеларията се отвори; не, какво говоря, тя се хласна с трясък и вътре връхлетя беловлас и разгневен мъж, който на минутата закрещя

– Крикоре, къде са костюмите?! Тебе питам – къде са костюмите?!

– Чакай, бе, Тасо, чакай да ти обясня – тихичко се мъчеше да му възрази моят колега, ала онзи не чакаше.

– Ако до утре костюмите не се намерят, изхвърчаш! Ще те уволня!