Биография на „ИЗПИТ“ (1970 – 1971)

– Рачик прилича на Жерар Филип! – заявих аз с режисьорска убеденост. – По излъчването си!

Рачик Костанян беше великолепен актьор, но по нищичко не „мязаше” на френската кинозвезда. Ала най-важното качество на режисьора е да си вярва, че е прав, даже когато не е. Славчо прие, че е така и се замисли.

– Знам един, който много прилича на Жерар Филип. Даже се казва Филип. Беше общ работник към камерата, сега е във втори курс при Чочо Карамитев!

Разбрахме се да ми го покаже, но така, че онзи да не разбере за сгледата. След ден-два седях в кафенето на ВИТИЗ. При Славчо на съседната маса дойде миловидно момче със засмени очи. Те си говореха за най-незначителни неща, а аз разглеждах студента-второкурсник. Хареса ми. Излязох от нелегалност, заговорих Филип:

– Какво репетирате?

– „Страх и мизерия в Третия райх” от Брехт.

– Ти коя роля играеш?

– Всички мъжки…

– Как така?!

Такава била системата на другаря Карамитев: мъжете учели всички мъжки роли, жените – всички женски.

Без никакви обяснения повече се разделяме с Филип Трифонов. Няма да му издавам нищо, докато не го видя в някой откъс! Таланкин беше ме научил да не вярвам на така наречените актьорски проби. Актьорът трябва да се гледа на сцената! Но как да стане това? Късна есен е, те репетират в аудитория, на сцена ще излязат чак през лятото. Апостол Карамитев не скланял да му присъстват на уроците. Реших да действам по бургаска линия. Апостол Карамитев е бургазлия като мен. Бургазлия бе и приятелят ми, бивш мой ръководител на кръжока по художествено слово към читалище „Пробуда” Вълчо Камарашев.

– Вълчо – примолих му се, – можеш ли да говориш с Чочо Карамитев да ме пусне да гледам негова репетиция? Интересува ме един негов студент.

Самият Въльо щеше да играе ролята на Карата, той бе живо встрастен във филма.

Обади ми се Вълчо след няколко дни:

– Готово! Отиваш пред ВИТИЗ в два часа. Чакаш на входа Чочо и му казваш, че си режисьорът от Бургас.

Речено – сторено. Входът на ВИТИЗ  бе култово място в началото на седемдесетте (а и до ден-днешен). На первазите пред прозорците седяха неотдавна завършилите …Аз, обаче, не познавах повечето от тях, освен Милен Пенев, Маврото, Киро Кавадарков. За това познанство си струва да направя

отклонение от линейния разказ:

С Милен Пенев служихме в съседни поделения на балчишкото плато: той – на летището, аз – в брегова флотска батарея. Срещнахме се и се запознахме на 23 февруари 1962 – Ден на Съветската армия. Долу, в града, на военното пристанище празникът се отбелязваше с литературно-музикална програма – песни и рецитации. Аз и Милен бяхме сред „декламаторите”. Но освен нас сред същите бе и … Константин Кисимов с прочутото си „Кочо” („Защитата на Перущица”). Като видях на живо „бай Косьо”, аз отмалях. Как ще рецитирам през този колос?! Но – армия, братя, назад няма! Изкрещях си стиховете и – ни жив, ни умрял! – се свлякох от сцената. След мен едно момче с високо чело също патетично се изрепчи. След него едно местно момиче изписука някаква възхвала. Сетне дойде ред на Константин Кисимов. Този човек не спазваше правилата, на които ни бяха учили в кръжока по художествено слово. Той и виеше, и натъртваше, и проточваше, с една дума, всичко правеше не както трябва, а хората го слушаха, примираха и неистово ръкопляскаха. Великият актьор си прие аплодисментите, слезе при нас; ние възторжено ломотехме нещо, той ни потупа по раменете, а момичето погали по бузата.

– Може да е халтура! – говореше Милен Пенев след малко. – Но е гениален актьор!

Катерехме се по белеещите се в нощта варовикови пътеки към платото и нищихме проблемите на изкуството. Биографиите ни бяха сходни: той – във варненския театрален кръжок, аз – в бургаския; и двамата щяхме да кандидатстваме във ВИТИЗ… Беше едно дълго нощно прибиране, по време на което се сближихме. И си обещахме да се срещнем в София, вече като студенти.

Срещнахме се в Москва след три години. Аз снимах първата си игрална курсова работа по „Изповед” на Елин Пелин. Разказ от „Под манастирската лоза”. За един овчар, който дошъл да се изповядва, а на краката му имало камбанки – да плаши гадинките по пътя си, та да не би да ги стъпче случайно. Отецът си казва наум, че този овчар е светец, но като опира разговора до жени, планинецът простодушно си признава, че бил имал вземане-даване с три-четири едновременно. Отецът отказва да го изповяда, защото това било грях, а овчарят на тръгване пита:

– Аз мъж ли съм? Грях ли е, че съм мъж?

Беше зимата на 65-та. Снимахме в Спаския събор на Андрониковския манастир. В този събор някога било имало фрески на Рубльов. Сега стените му бяха голи. Ние бяхме чучнали вътре една кутия от шперплатови стени. Художничката, студентка от ВГИК, българката Емилия Гемеджийска бе ги изографисала с рисунки като тези на Захари Зограф в Преображенския манастир. Снимахме през декември. Лют студ! Термометърът показваше минус двадесет и седем градуса. Аз бях навлякъл на краката си ботуши, каквито носят пилотите на Север. Наричаха се „унти”. Стигаха до коленете, та и отгоре. Отвътре бяха с дълги ресни от нестригана овча вълна. Подобен бе и кожухът ми. Той пък се зовеше „тулуп”. Отвън – от щавена кожа, а вътре имаше дълги косми от овча вълна. На главата носех ушанка със спуснати капаци върху ушите. Единственото незащитено място бе лицето. От време-навреме трябваше да свалям ръкавиците и да търкам носа и бузите, за да прелее кръв. Иначе щях да го „отморозя”[3], а това било лошо нещо, разправяха; щяло да боли и при най-малък студ. Незащитено оставаше и гърлото. За него руснаците си имаха изпитан цяр – водката. Ако сте чули, че те много пият, да знаете, че едно от оправданията им е студът. Залъгват се, че водката им топли гърдите и гърлото. Аз бях приел малка доза профилактично, но актьорите ми (ще им спестя имената) се бяха постарали. Като трябваше да снимам детайл как овчарят си вдига крака, за да си пооправи камбанките, се видях в чудо – изпълнителят не можеше да стои на един крак. Залиташе неспасяемо. Помогнаха му да си положи крака върху едно стъпало и чак тогава можахме да измайсторим детайла. Не можех да се сърдя на актьорите си. Само на чужденец можеше да хрумне да снима през зимата. Кореняците избягваха тези изпитания. Аз, обаче, се радвах на парата, която излиза от устите на  хората и от пастта на кучето. То пък никак не се радваше, че го снимат във филм. Напротив, търсеше да се свре на по-топло. Бях си измислил ефектен кадър с влизането на овчаря. (Мимоходом ще отбележа, че едно от най-важните неща, които съм научил за занаята на актьорите, е да ги въведеш в кадъра ефектно. Това важи и за театралната сцена. Не случайно класиците на театралната теория са измислили понятието „выход”. В свободен превод то означава „поява”.) Та моята хрумка бе следната: снимаме крупно входа на църквата; в кадъра влиза куче, а след него се появяват рошави навуща с дрънкащи камбанки. Приготвили сме камерата. Аз гледам през визьор, който ми очертава пространството на кадъра точно такова, каквото е и на камерата. Трябваше ми време да разбера колко ненужно е това занимание и – слава Богу! – се научих да си гледам актьорите, а кадрирането да оставя на оператора. Но тогава се правех на важен! Командвам: „Пускайте кучето!” и веднага след това „Мотор!” („Начало”).

Камерата „Конвас автомат” започва да трака, песът се появява във визьора ми, спира на прага, подушва, безпогрешно усеща, че вътре е по-студено, отколкото вън, подвива куйрук и се връща. Ако в двора на манастира бе минус 27, то в каменния събор си беше направо минус трийсет. Решихме да подмамим песа с нещо. Купихме салам. Дадохме му да го помирише, раздразнихме го. Сетне тичешком се приготвихме за снимка. Команди. Саламът е на пода, извън обсега на камерата. Кучето се появява на прага, надушва салама и влиза. Аз скимтя от радост и чакам навущата на овчаря. Но вместо нозете с камбанки, във визьора ми се оказват три чифта ботинки, които потропват от студ. Свалям визьора и виждам три силуета на входа. Режисьорите, както сте чували, обичат да крещят. Викнах и аз – нали съм вече режисьор!? Какво ти „викнах”? Заврещях на руски, занареждах пиперлии думи. Трите фигури мълчаливо ме изслушаха. След това единият рече:

– Този май ни псува!

На български!

Погледнах стреснато и познах човека в средата. Беше Милен Пенев. Казах, вече спокойно:

– Милене, ти какво правиш в Москва?

Сега пък онези се стъписаха. Взрях се. Този, отдясно на Милен, го бях гледал току-що в един български филм „Вечен календар”.  Играеше с добро чувство за хумор. Бях запомнил името му – Стефан Мавродиев. Третият, който бе разбрал псувните ми, не го познавах. Той бе Киро Кавадарков, много добър актьор, когото аз така и не сколасах да снимам. Тримата били дошли, водени от ерудита Киро, да разгледат фреските на Андрей Рубльов. Трябваше да обновя информацията им – тези фрески отдавна не бяха в църквата; в двора имаше музей с някакви копия… Момчетата бяха на път за Ленинград, където щяха да играят студентските си спектакли. Имали малък престой в Москва и тръгнали в студа да гледат… Да мръзнат и да гледат! Поне ги почерпих с моя пай от водката.

Та, срещаме се пред входа на ВИТИЗ. Те са вече актьори, но аз още не съм режисьор. Маврото (Стефан Мавродиев) имаше зад гърба си участия в десетина филма, беше изиграл централни роли в Сатирата, в спектакли на своя учител Методи Андонов. (Аз го снимах в „Изпит”).