–  Другарю Хайтов – приплаках, – без млад човек, с когото да се разбираме, филмът няма да се получи!

Той схвана от половин дума. Обади се на Сантов, на генералния директор. Само това да бе направил Хайтов, стигаше цял живот да го поменувам с добро.

– Сантов те чака в кабинета си – каза ми Николай по телефона, – еди кога-си, в еди колко-си часа!

– Сам ли да ида?

– Сам.

И аз повлякох Славчо със себе си.

– Ама как? Нали само теб?

– Ще седиш при секретарката!

Влизам при страшния Сантов. Знаех, че е завършил моя институт, ВГИК. Заедно с Христо Ганев, с Анжел Вагенщайн, с Даковски, с Корабов, с Дучо Мундров, с Шаралиев, с Христо Писков и Ирина Акташева… На Пискови е съсценарист (заедно с Тодор Монов) в „Смърт няма”. Не съм сигурен дали са били точно в един и същ випуск, но са били състуденти, приятели… А през 70-та година бяха настръхнали един срещу друг. Той беше изхвърлил Бинка и Пискови извън киното. Носеше му се славата на сприхав човек. Така ме и посрещна. С навъсено лице, остро ме засече още от прага:

– Едва сме те пуснали да снимаш, ти вече условия поставяш!

– В разказа – възразих – младият майстор се бори за лесковите обръчи, аз се боря за оператора си!

Това ли го изненада или суровостта беше само маска, но той се смекчи. Попита ме за Славчо. Аз разпалено го препоръчах.

– Добре, добре, доведи го някой ден да го видя.

– Ама той е тук! – викнах и, без да чакам подкана, се проврях при секретарката. – Славчо! Идвай!

Като влязохме вече двамата, заварихме генералния директор да се смее. Някакви спомени ли пробудихме, не знам, но страшният Сантов махна с ръка:

– Виждам, че сте се подготвили! Давайте! Ако се провалите, няма да припарите до киното!

Изхвръкнахме навън, отидохме отсреща в барчето на „Славянска беседа” и си поръчахме по един коняк екстра!.. Много ни се услади този евтин коняк!

Със Сантов се видях още веднъж. Бе дошъл да гледа материала на „Изпит”. Показвах груб монтаж на началната сцена: Лию прави бъчвата със завързани очи; после я пробват; накрая го обявяват за майстор; двама младока от гилдията мятат майсторския пояс през шията му и насила го навеждат да се поклони, а той уж се опъва.

Единият от тези младоци  бе Коце Занков (асистент-оператор тогава), а другият – драматургът Панчо Панчев, когото бях срещнал у едни приятели и бях харесал лицето му. До тази сцена Сантов бе гледал мълчаливо, при нея изведнъж като ревна:

– Ще престанете да се снимате един друг! Това да не е домашно кино! Няма ли достатъчно актьори, че снимаш самодейци?!

Аз немеех. Главата ми не го побираше. Принципно във филма заложих на натурщици; гонех естественост; мисля, че в цитираната сцена я имаше…

“Със завързани очи”. В откъса: Филип Трифонов – Лию, Коце Занков – калфа, Панчо Панчев – млад майстор, Никола Тодев – бащата; останалите – натурщици.

После ми обясниха на мен, будалата, каква била работата. Панчо бил мъж на осиновената дъщеря на Тодор Живков, Яна, а след това се бил развел… Кой да ти знае тези клюки в далечната съветска страна? Не че като се върнах в родината, ги научих! Загубен бях за светските новини, загубен си и останах. (Дълго време пращах по един колега режисьор много здраве на жена му, известна актриса, догде един ден колегата не ми рече: „ Абе, Жоро, ние от пет години сме разведени!”)

Та както си седяхме със Славчо пред чашките с коняка екстра, почнахме да си говорим за филма.

Славчо не обича да обсъжда изображението. Той се интересува от драматургията, от конфликта между героите. Затова е безценен по време на снимки. Знае на всяка сцена същината и прониква в актьорите, следи ги със свободното око из-зад визьора и реагира спонтанно, щом се появи искрена и неочаквана реакция. Често обръща камерата към актьор, който е извън обектива и не спазва предварителната репетиция. Отначало аз се дразнех на тия му своеволия, но се убедих, че спонтанната му чувствителност е вярна, когато след това гледахме материала. Не случайно го търсеха и работиха с него всички значими режисьори от нашето време – те ценяха неговото съучастие. Актьорите (особено актрисите) много го обичаха и му поверяваха лицата си. Знаеха, че ще направи най-верните им портрети; портрети, които ще разкрият душите им. Е, разбира се, душите се подготвят и от режисьора предварително, но ако в краткия момент, когато спонтанно е възникнала неочаквана, непредвидена, но искрена и нужна актьорска реакция, ако в този момент камерата „блее” нейде около ръцете или краката на героя, то напразни са били и режисьорските, и актьорските усилия. Затова аз не вярвам на операторски екипи, в които титулярят реди осветлението, а зад камерата е тъй нареченият „швенкьор”. Помня, че Вайда при една среща във ВГИК през студентските ни години слиса аудиторията с твърдението, че операторът отговаря за ритъма във филма. Ние, попиващи по това време теориите на Айзенщайн за монтажа на атракциони, не го разбрахме. Казахме си : „Изсилва се!” Години ми трябваха, за да проумея, че операторът наистина трябва да усеща ритъма на филма, особено ако снимате дълги план-епизоди с движение на камерата. Операторът тогава съучаства в тъй наречения вътрешно-кадров монтаж. Боже, на колко бездушни, макар и технически съвършени панорами със сто пъти уточнени точки на фокуса, съм се нагледал! Панорамата е идеална, а актьорите в нея се движат като манекени. Славчо бе готов да пожертва техническото съвършенство заради искрената и неподправена актьорска реакция – верен ученик на бате Димо.Той има вродено, от Бога дадено, чувство за композиция. По време на „Изпит” аз току надничах в камерата да проверя композицията. Не му се доверявах. Високомерно бях решил, че той няма достатъчно изобразителна култура. Не беше ходил много-много по изложби, а аз прекарах кажи-речи една трета от студентското си време в музея за изобразително изкуство „Пушкин” в Москва. В Ленинград дни подред съм висял в „Ермитажа”. Изучавах композициите на големите майстори, анализирах ги, записвах си. Особено се задълбочавах в портретите. Направих за себе си откритие – че очите и устните са противоположни. Очите изразяват душата, а устните – характерът. Те конфликтуват помежду си и в съчетанието на тази борба си личат големите портретисти.

Напомпан с такова самочувствие, аз доста се препирах със Славчо как да композираме кадрите, докато един ден той разреши споровете ни соломоновски:

– Ето ти камерата! Композирай си кадъра така, както ти считаш за добре! Заснеми го! После аз ще заснема моя. И ще видим резултата на чаршафа!

Слава Богу, като гледахме двата кадъра на екрана, аз имах куража да призная поражението си… От тогава престанах да надничам в камерата на Славчо. В последните си филми стигнахме до безмълвна жестикулация. Аз питам:

– Какво хващаш?

Той показва с длани крупността. И работим…

Но сега сме още пред чашите с коняка „Екстра”. Водим въодушевен разговор. Обсъждаме актьорите. Кой би могъл да изиграе Лию?

– Как си го представяш? – ме пита Славчо.

– Като Жерар Филип! – заявявам аз без колебание.

Жерар Филип бе моята слабост през детските години. Заради неговия „Фанфан Лалето” през 1956-та, аз, тринадесетгодишен, на пионерски лагер във Велинград, избягах от „похода по стъпките на партизанката Вела Пеева” и се заврях в киното на Чепино. За мое нещастие киносалонът бе с една машина и като се извъртя първата половина за героичния любовник, лампите в залата светнаха, докато механикът в кино-кабината презареди. И от балкона се надвесиха отрядните ръководители на пионерския ни лагер. Те също бяха пренебрегнали самоубийцата Вела Пеева. Видяха ме. След това последва разжалването ми от поста на дружинен председател в редови пионер, и още по-лошо: разправии наесен в училище с директора, порицание, викаха мама и тате да ги заплашват… Вижте част от тази история в „Лагерът”. Но за него – като му дойде времето. До 1988 има много години. Още сме в есента на 1970-та.

– Жерар Филип ли? – светнаха дяволитите очи на Славчо. – Твоят арменски актьор не прилича на Жерар Филип!

„Бъчварят” го въртях и на екипа си, когато почнахме „Изпит”. Поместваше се в три кръгли тенекиени кутии за филмова лента. Като заминахме да снимаме, бях ги оставил доверчиво в канцеларията на продукцията. Като се върнах, не ги намерих – бяха  пуснали лентата за паузи в монтажа. (Промеждутъците в звуковата магнитна лента се заместваха с позитивна кино лента там, където нямаше реплики. За икономия на магнитната лента…)

Моят „Бъчвар”, когото аз така старателно бях укривал от съветските митничари, тъй като нямах съответното разрешение (нали се сещате какво ходене по инстанции, буквално ходене по мъките бе, за да получиш такова разрешение?!), та „Бъчварят” бе вграден в нечий друг филм. Дано онзи филм да се е получил, за да се е сбъднал митът за вграждането!

Десетилетия по-късно, през 2006 година попаднах в родния ВГИК и открих филма в институтската филмотека. За една бутилка ракия ми извадиха DVD, така че дипломният ми филм на стари години се върна при мен[2].

[2] Прелюбопитно продължение: по случай моята 75 годишнина от филмово студио „Доли” бяха решили да ме сюрпризират с неочаквана прожекция на „Бъчварят”. Моят приятел Георги Чолаков (той бе асистент на Славчо в документалните филми за Нешка) бил намерил, според неговите думи, „в боклука на Киноцентъра” лентата, онази загубената преди 48 години лента на дипломния ми филм. Хората от „Доли” тайно почистили и сканирали позитива, прехвърлили го на дигитален носител и ми го връчиха. Само че – уви! – Жоро Чолаков е бил изровил от боклука първа и трета част на филма. Средната част, в която режат брадата на ходжата, липсваше…